Беше им необходим повече от час, за да загасят изкуствения пожар. Дъглас и Овал плуваха на известно разстояние от кораба и наблюдаваха. Никой на „Боровата треска“ нямаше време нито пък желание да погледне зад борда. Капитанът искаше да заповяда да спрат кораба. Юнисед, който се страхуваше повече от преследване, отколкото от огън, му нареди да продължи, въпреки че вятърът все повече разпалваше пламъците.
Юнисед и Блейдър се появиха на палубата сред най-голямата суматоха и успяха да я увеличат, издавайки противоречиви заповеди. Докато разпалваше огъня, Дъглас видя как те се промъкваха към най-близката китобойна лодка.
Дъглас остави пожара да затихне преди някой да успее да забележи, че огънят всъщност нищо не е изгорил. Капитанът и Юнисед започнаха писклив скандал за това чия е вината. Дъглас и Овал се приближиха по-близко, за да ги чуват.
Всички обвиняваха готвача, който гръмогласно отричаше, твърдейки, че след като е приготвил вечерята, грижливо е покрил огъня.
— А и никога досега не сме имали цяла сюрия момичета на борда — извика Боцманът, който изведнъж съобрази, че ако вината не е в готвача, то сигурно ще бъде потърсена в него.
— Всеки мъж може да стане разсеян, когато пред погледа му се мярка женско — изкикоти се Капитанът.
— Тогава обвинявай този, който ги докара на борда — извика готвачът, с което полази по нервите на Юнисед. Заточение на безлюден остров, или дори смърт, бе наказанието за член на екипажа, който по невнимание предизвика пожар.
— А сега започвате да обвинявате и мен! — изкрещя Юнисед, който имаше богат опит в надвикването на опозицията. — Ти червясало, прогнило от мазнина чучело на готвач!
Блейдър бързо изтегли господаря си настрани.
— Те ще го изхвърлят зад борда, сир.
— Да го дадат за храна на рибите, ако питат мен!
— Но, сир, ние нямаме друг готвач…
Никой не би могъл да обвини Юнисед, че не разбира бързо от аргументи, особено ако те засягаха пряко интересите му. Обръщайки се рязко на пети, той изкрещя за тишина. Боцманът добави към неговия рев и своята мощна пищялка, с което накараха екипажа млъкне, за да чуе какво ще каже неговият странен Капитан — Крал.
— Е, добре, хора — каза Юнисед тихо. — Чуйте ме! Какво ще постигнете с всичко това? Стореното — сторено! В крайна сметка, всичко това е толкова по моя вина, колкото и по вина на всеки друг.
— Но, сър — започна Капитанът, — те… Ние смятаме, че да има жени на борда на кораба, ако ме извините, сър, носи най-лош късмет. Винаги е така, на всеки кораб, освен ако не са пътнички.
Обсъждането отново стана доста бурно и продължи близо час, но в крайна сметка готвачът се отърва със строго мъмрене. Време беше да се смени вахтата. Юнисед, уморен от разправията, заповяда да бъдат нахранени и екипажа, и затворниците.
— Ще ги изкъпем и ще се забавляваме по-късно — обеща той на Блейдър. — Предполагам, че вече доста са узрели.
— И аз самият имам нужда от една баня — изръмжа кръвожадният бивш Генерал. — Лицето ми е черно от дима, а и косата ми е покрита със сажди.
— По-късно, по-късно — изхриптя другият. — Аз искам да спя, независимо от саждите. Прати ми една кана от тоя ужасен ейл. Имам в устата си вкус на развалени яйца.
И той се отправи към каютата си.
Дъглас мълчаливо плесна с ръце и потупа Овал по широката зелена глава.
— Е, успяхме, приятелко! Поне за известно време момичетата ще бъдат в безопасност. Екипажът е твърде изморен и не би предприел нищо, дори и да смееше да се докосне до собствеността на Юнисед. Мисля, че ще можем да уредим нещичко, за да ги държим будни и през целия утрешен ден и да ги изморим истински.
Овал се усмихна и се доближи отново до „Боровата треска“. Тя захапа с масивните си челюсти една греда, която се подаваше от кърмата на кораба.
— Всяка минута път по този курс ни доближава все повече до Уотъранд — изфъфли тя, без да се пуска от гредата.
— Вярно е — съгласи се Дъглас.
На юг от тях се беше появил втори кораб и курсът му щеше да го доближи до „Боровата треска“, но моряците бяха твърде заети, за да го забележат.
Дъглас даде възможност на свободните от вахта да заспят в койките си, преди да запали предната наблюдателница. След няколко секунди тя вече гореше достатъчно силно, за да привлече вниманието на вахтения.
Отново се чу сигналът за тревога, целият екипаж се събра, за да гаси пламъците. Както и предишния път, и сега никой не забеляза, че тези пламъци не изгарят нищо.
Мина час преди Дъглас да остави огъня да изгасне. Хората изпонападаха и заспаха направо на мократа палуба, за да си отпочинат колкото могат, преди да е настъпило утрото.