Нито пък имаше нещо удивително във факта, че някои впечатления, струпани в паметта му от известно време насам, съвпаднаха; това е обичайният път, по който се раждат новите идеи.
— Слушай, Дар — каза той внезапно, — как е възможно да има толкова пара, след като градът е безлюден, а електроцентралите не работят? Разбирам, че клапанният механизъм може да издържи дълго време, но откъде идва енергията?
— Наоколо има много пара — отбеляза Дар. — Защо да не са могли да прокопаят подземни канали до огъня, който подхранва вулканите, или до горещите води, както е в селото?
Лицето на Крюгер помръкна, когато си помисли, че самият той е могъл да се сети за това.
— Въпреки всичко — каза той, — струва ми се, че парата в околността не е чак толкова много. Защо да не сложим няколко големи камъка върху пусковото устройство на пода на тунела и да почакаме, докато тя привърши?
— Вече я пускахме и спирахме доста пъти — отговори Дар със съмнение — и няма никакви признаци за отслабване. Но ми се струва, че в цялата работа има някакъв смисъл. Ще изгубим само толкова време, колкото да сложим един камък. После ще си гледаме нашата работа. Хайде да го направим.
— Няма смисъл да ходим двамата. Връщам се веднага.
Крюгер отиде до тунела и затъркаля навътре един от оставените наблизо камъни, докато съсъкът му подсказа, че бе стигнал до мястото. После бързо се върна при Дар.
По ирония на съдбата единственото дърво, което изглеждаше подходящо за тяхната цел, бе разположено на възможно най-отдалеченото място от тунела. Но оплакванията нямаше да им помогнат, така че и двамата се заловиха за работа с малките остриета. Дървото бе по-меко от бор, но седеминчовият дънер им отне доста много време. Почиваха няколко пъти и веднъж спряха работа за лов и храна, преди да го повалят.
Клоните на това дърво бяха разположени на групи, подобно на многопластов чадър, като разстоянието между отделните пластове бе четири-пет фута. Според плана трябваше да оставят по няколко клона от двете крайни групи, за да послужат за «крака» на главния дънер и да поемат допълнителния товар на двамата. Крюгер нямаше да се изненада, ако цялата тази работа им бе отнела цяла земна година, но решимостта и нарастващото умение си казаха думата. Само след няколко земни дни приспособлението бе готово за изтегляне до тунела. Съсъкът на парата не затихна дори за миг, докато те работиха. Ако силата на звука бе намаляла, това бе станало много бавно, защото никой от тях не бе забелязал съвършено нищо. Изведнъж вниманието им бе привлечено от внезапно настъпилата тишина.
Това стана в мига, когато повлякоха дънера към тунела. Известно време ехото от съсъка отекваше в шахтата; после настъпи тишина. Дар и Крюгер се спогледаха за миг и се втурнаха към отвора, без да разменят нито дума.
Дар пристигна пръв въпреки по-късите си крака, защото храстите, които препречваха пътя му, не бяха много гъсти; Крюгер минаваше през тях значително по-трудно. По пода на тунела течеше поток от много гореща вода, очевидно от парата, която се бе кондензирала по стените и тавана през последните няколко десетки часа. Въздухът в галерията едва се дишаше, и то благодарение само на течението от шахтата, а сред кълбящите се валма от пара се виждаха не повече от няколко ярда напред. Те напредваха крачка по крачка в мъгливата пелена, която течението тласкаше срещу тях, докато най-сетне стигнаха до камъните, оставени близо до блока на пусковото устройство. Дар щеше да продължи, но Крюгер му извика да внимава:
— Спри за малко, за да видим дали е още там камъкът, който оставих преди. Може би потокът го е отнесъл; не беше много тежък.
Дар помисли, че малкият поток по пода на тунела не би могъл да помести петнадесетфунтовия камък, но въпреки това спря. Минаха няколко мига, достатъчни, за да се убедят, че камъкът бе на мястото си, тоест пусковото устройство бе все още включено; следователно нещо друго бе спряло парата. Крюгер мина напред, макар и с известно безпокойство, и застана до камъка. Нищо не се случи и двамата се гледаха в продължение на няколко секунди; в главите им минаваха едни и същи възможни отговори.
Никой от двамата не познаваше подробностите на клапанната система, която контролираше парата. Навярно някъде имаше предпазни приспособления, които затваряха системата преди пълното изчерпване на запасите от пара, а самите приспособления бяха разчетени за пререгулиране в случай на недвусмислен опит за измъкване през коридора. Затруднението в случая идваше от факта, че изпълнителите на системата не бяха човешки същества, а според преценката на Крюгер не бяха представители и на расата на Дар, така че просто бе невъзможно да се предвиди каква логична схема е била възприета от тях.