— Дар, струва ми се, че има само един начин да разберем. По-добре ме остави да вървя пръв; навярно ще издържа една малка доза, ако тази чудесия се включи отново, докато твоите Учители са ти казали, че никой не знае какво ще стане с теб.
— Прав си, но аз съм по-лек. Може би ще бъде по-добре, ако аз тръгна напред.
— Няма смисъл. Ако ти не го задействуваш, няма да знаем какво ще се случи с мен. А ти просто ще ме последваш, ако успея.
Дар не възрази нито дума, само помогна на своя по-голям приятел да притегне малкото неща, които носеше, защото никой не искаше да се връща за нещо изпаднало. Когато това бе направено, Крюгер не пропусна нито миг; обърна се и тръгна нагоре по тунела толкова бързо, колкото му позволяваха силите.
Дар го проследи с поглед, докато се убеди, че момчето бе минало покрай парните дюзи, и тогава го последва. Той настигна Крюгер при изхода на тунела, но и двамата не спряха, докато не се озоваха извън сградата, в която бяха влезли. Зад тях не се чуваше никакъв шум и дъхът на Крюгер постепенно се успокои, докато чакаше и се ослушваше.
— Струва ми се, че успяхме — каза той най-после. — Какво да правим сега? Закъснели сме с половин година за нашия разговор с Учителя в селото; мислиш ли, че ще успеем да го убедим в случайното ни закъснение и че той ще бъде достатъчно благоразположен от този факт, за да ти върне книгите?
Дар мисли известно време. Дори на него му бе омръзнало да отклоняват всеки път молбите му, когато бе поисквал своята собственост, а и забележката на Крюгер бе основателна. Дар бе достатъчно справедлив, за да отсъди безпристрастно пред себе си, че тяхното забавяне не бе съвсем случайно, защото те трябваше да поемат обратно към селото много преди да попаднат в капана на кратера.
— Чудя се, защо жителите на селото не дойдоха да ни потърсят? — запита внезапно той. — Те са знаели къде бяхме, още повече че миналия път ни откриха безпрепятствено.
— Въпросът ти е основателен, но не мога да ти отговоря. Парата със сигурност не ги е уплашила; те са при викнали с гейзерите.
— Мислиш ли, че са знаели за падането ни в капана и им е било приятно да ни оставят там? Всички са могли да чуят отдалече фученето на парата и да ни видят, щом погледнат в кратера отгоре.
— Това е малко вероятно, освен ако капанът долу не се изключва така лесно, че те да не могат да повярват във възможността да ни е задържал. В такъв случай стражите трябваше да бъдат още долу и да ни посрещнат, когато излязохме.
— Може би пазачът е бил сам и е решил, че шумът просто не означава нищо; защото според тях източникът на парата не е вечен, както бих помислил и аз например. В такъв случай той е побързал да отиде за подкрепление. Аз съм въоръжен и той може би е преценил, че не е длъжен да ни залавя сам.
— Това е възможност, която не можем да проверим в никакъв случай, освен да останем тук, за да видим дали войниците няма да се върнат. Ще го направим ли?
— Не, струва ми се — в отговора на Дар се долови неохота. — Навярно ти беше прав още преди. Ние губим време, а на мен ми остават само шестнайсет години. Ще бъде по добре, ако тръгнем веднага за Ледените укрепления, за да имаме време да се върнем с достатъчно помощ и да си взема обратно книгите.
— Винаги съм мислил, че и за мен това е по-добре. Парната баня съвсем не ми се понрави, а и съм готов да се закълна, че с всяка изминала година става все по-горещо. Да вървим, и то бързо.
Изпълнението на плана започна незабавно; те оставиха зад себе си планината и града без допълнителни обсъждания.
Пътят покрай морето бе малко по-лек. Брегът бе покрит с плътен пясък, макар че ивицата му бе тясна почти навсякъде, защото Абиормен нямаше достатъчно голяма луна за внушителни приливи и отливи, а тук, близо до полюса, притегателната сила на Тиър бе съвсем малка. Крюгер бе недоволен, че стъпките им оставяха отчетливи следи, но Дар му напомни, че вече бяха казали достатъчно много, за да насочат евентуалните преследвачи. Сега само бързината можеше да помогне на бегълците.
В гората имаше много животни, които се приближаваха непрекъснато до брега, но нито едно от тях не показа, че се страхува от пътниците. От време на време арбалетът на Дар поваляше по нещо за ядене; те го нарязваха на място и се хранеха както в движение, така и при кратките спирания за сън.