Видяха един-два върха на вулканични конуси, но те бяха навътре в сушата; само веднъж един вулкан ги позабави. Наложи се да вървят няколко часа през неголямо поле от лава, до което някога бе стигнало морето.
Обикновено брегът се виждаше на много мили зад тях и Дар често поглеждаше с едното си око натам, но единствените живи същества, които виждаше, бяха дивите животни, почти напълно безучастни към пътниците.
Пътуването им се превърна в еднообразен преход посред горещи изпарения или неприятен, топъл дъжд. От време на време Крюгер се къпеше в морето; макар че водата бе топла, плуването го освежаваше. Но това ставаше само когато Дар спираше да си почине, жителят на Абиормен не обичаше да плува, а и сега сякаш не го интересуваше нищо друго освен времето, необходимо за път.
Те нямаха възможност да измерват точно изминатите разстояния, така че даже Дар не можеше да определи кога щяха да се появят островите, които търсеха. След известно време те все пак се появиха. Дар изсумтя с облекчение, когато първата от мъничките гърбици се показа на хоризонта.
— Остават още петнайсет години. Ще успеем.
Може би неговата увереност бе малко пресилена; Крюгер не знаеше мащаба на картите, които бе видял, и не можеше да си даде сметка, че островната верига, с чиято помощ Дар имаше намерение да пресече океана, бе дълга осемстотин мили, а от последния остров до мястото върху ледената шапка, към което се стремяха, разстоянието бе почти още толкова. Той предполагаше, че преценката на местния жител бе вярна и затова почти се успокои.
— А как ще пресечем морето? — бе единственото, което се задоволи да попита Нилс.
— Ще плаваме — тонът на Дар Ланг Ан бе съвсем категоричен.
Това разтревожи Крюгер и тревогата му с течение на времето не намаля. Ставаше все по-ясно, че Дар бе решил да плават със сал, защото това бе единственото превозно средство, което можеха да построят със своите сечива; подобна перспектива никак не зарадва момчето, макар и да не подозираше действителното разстояние до целта. Все още не бяха говорили за ветрилата, а когато Крюгер попита и успя някак си да обясни тяхното предназначение, летецът каза, че вятърът щял да бъде през цялото време срещу тях. Налагало се да се движат на гребла.
— Нима вятърът никога не се обръща? — запита смаяният Крюгер, когато разбра, че ще трябва да тласкат със собствените си мускули онова тромаво нещо на брега, което току-що бе започнало да придобива форма на плавателен съд.
— Не толкова, че да ни бъде от полза.
— Откъде знаеш?
— През целия си живот съм летял по този път, а планерът не може да се управлява от човек, който не познава добре въздушните течения.
— Нали ми каза, че тази островна верига очертава въздушния коридор на вашите планери до Ледените укрепления? — запита внезапно Крюгер.
— Да, на тези, които идват от Куор.
— Тогава защо не видяхме нито един от тях?
— Защото не си погледнал нагоре. Аз забелязах три, откакто пристигнахме. Но ако очите ти се намираха отстрани и бяха малко по-изпъкнали…
— Остави на мира зрителните ми дефекти! Защо не им сигнализира?
— Как?
— Нали когато те намерих, ти се канеше да отразяваш слънчевата светлина с токите от твоите ремъци; можем да запалим и огън.
— Запалката ти остана при нашите приятели в селото, а самият ти вече трябваше да знаеш, че дори да запалим огън, нито един от моите хора няма да се приближи до него. Ако летецът види пушека, той ще се отдалечи оттук, след което непременно ще докладва за ново огнище на вулканична дейност.
— А защо да не отразим светлината? Токите ти все още блестят!
— Но как да се насочи точно слънчевият лъч с подобно огледало? Аз се опитвах да го сторя, когато ти ме намери, само защото това бе единствената ми възможност; ако ти не се бе появил, щях да бъда вече толкова мъртъв, колкото ще бъда след по-малко от петнайсет години, считано от днес.
— Не може ли да се види лъчът светлина, отразен от токата?
— Не. Веднъж видях едно огледало, което бе така гладко, че отразеният от него лъч слънчева светлина може да се види, стига маранята да не е голяма; моите токи обаче не са от същата категория.
— Щом като поне отразяват лъч светлина, няма да бъде никак трудно да се улучи нещо с него. Поне опитай!
— Мисля, че това е губене на време, но ако ти измислиш как да се насочи лъчът сравнително близко до целта, можеш да опиташ със следващия планер, който се появи.
— Подай ми токите, ако обичаш.
Дар отстъпи като човек, който се забавлява с някое несхватливо дете. Крюгер огледа внимателно металните плочки. Те се оказаха по-плоски, отколкото ги описваше Дар: имаха правоъгълна форма и бяха широки около два и дълги четири инча. Плочките имаха по два отвора, всеки с размери около един квадратен инч; между тях се виждаше малка кръгла дупчица, в която се поставяше метално щифтче, придържащо кожените ремъци, които при употреба се пъхаха в двата отвора. Крюгер се позасмя, след като привърши огледа, върна токите на техния притежател и без допълнителни коментари каза: