Едно бе сигурно: на Земята Дар би спечелил абсолютно всички награди по безмоторно летене. Главното в случая не бе фактът, че се налагаше да прелетят едно разстояние от повече от хиляда и петстотин мили, а това, че за Дар подобен полет бе нещо съвсем естествено и в неговите представи опасността от злополука бе толкова голяма, колкото и в мисълта на човек, който пътува от Хонолулу за Ню Йорк. Крюгер постепенно започна да осъзнава това, докато часовете минаваха един след друг, а отсрещният бряг не се показваше.
Когато той се появи най-сетне, оказа се, че бе съвсем различен от брега, който бяха напуснали. Онзи бе сравнително равен, с изключение на редките вулканични конуси; този тук бе скалист. Виждаха се планински вериги, образувани от свлечени и възседнати скални грамади — очевидно младонагънати планини, както ги наричат геолозите. Всичко говореше за това — и стръмните скали, и хилядите малки потоци, насечени от водопади, и острите, голи върхове. Въздушните течения бяха смайващо непостоянни, но Дар ги използваше с умение, което граничеше със свръхестественото. Другите планери бяха изчезнали отдавна; натоварени по-леко, те успяваха да «скачат» във всички възходящи течения, докато Дар не искаше да рискува.
След като брегът се появи. Дар пое наляво и премина над него с дълъг, полегат полет. Обикновено се движеха доста високо, за да видят някакви животни или други подробности в горите, които покриваха по-ниските склонове на планините, но понякога планерът се спускаше откъм подветрената страна на долините, за да улови въздушните течения, гонещи съседните била, и Крюгер успя да забележи, че дърветата не бяха еднакви. Едно нещо бе съвсем сигурно: тук температурата бе по-ниска и Крюгер го почувствува осезателно. В началото на полета той се чувствуваше най-добре на максималната височина, а тук — много по-ниско.
Температурата продължаваше да спада. Крюгер не знаеше точно колко път бяха изминали, но си даваше сметка, че сигурно бяха стотици мили. Бе изморен, гладен и жаден. Изглежда Дар нямаше подобни оплаквания; сякаш и студът не го измъчваше, докато неговият спътник вече почти съжаляваше за джунглата. В продължение на много часове те размениха само няколко думи; всеки път, когато искаше да попита дали ще летят още много, Крюгер изпитваше неудобство, че въпросът му може да бъде изтълкуван като оплакване. На края се обади Дар.
— Няма да можем да стигнем по светло — каза той. — Скоро ще трябва да приземя; ще продължим, когато слънцето се покаже отново.
Крюгер погледна изненадано синята звезда, която бе престанал да наблюдава отдавна. Арин се намираше почти на линията на хоризонта, малко вдясно от тях и продължаваше да слиза бавно. Крюгер се опита да използва този факт, за да разбере къде се намираха; това, че бе гледал без прекъсване синьото слънце в продължение на повече от шест земни месеца, очевидно означаваше нещо. Едно бе ясно: Тиър нямаше да изгрее повече през тази година. Те бяха преминали в «тъмната страна» на Абиормен. Така че ледената шапка щеше да бъде в пълен синхрон с пейзажа.
И все пак, гледайки ъгъла, под който залязваше звездата, Крюгер реши, че тя няма да слезе много ниско под хоризонта. Сподели го с Дар.
— Нали няма да стане съвсем тъмно? — попита той.
— Не, но обикновено не летим, когато на небето не се вижда нито едно от слънцата — бе отговорът. — Тогава отвесните въздушни течения са много по-редки и все по-трудно се забелязват от разстояние. Все пак ще направя всичко възможно, за да стигнем до Ледените укрепления преди залез слънце; нямам особено желание да стоя петнайсет-двайсет часа на някой гол връх.
Крюгер се съгласи на драго сърце.
Бе трудно да се определи точно поведението на звездата, защото височината им се променяше бързо и в широки граници, но тя несъмнено залязваше. Крюгер гледаше с такова внимание изчезващата звезда, че този път почти не обърна внимание на пейзажа под себе си; така пропусна да забележи появата на ледената шапка. След като я видя обаче, всичко друго сякаш изчезна за него.
Най-напред забеляза голяма река, която течеше към отдалеченото море успоредно на техния курс. Проследи я срещу течението и видя, че тя стигаше до гигантска стена, обагрена в розово от полегатите лъчи на Алциона. Бяха му необходими няколко секунди, за да разбере, че тази стена бе челото на ледник. Реката продължаваше и във вътрешността, но това бе вече река от лед. Планините навътре бяха по-високи, но на Крюгер му се струваше, че са смалени, защото долните им склонове се оказаха затрупани от сняг, събиран в продължение на векове. Леденото поле се простираше докъдето стигаше погледът и от най-високата точка на полета. В по-голямата си част то бе неподвижно; задържаха го големите възвишения, които го пробождаха, но към края ледниците оставаха свободни и се стремяха към океана. Тук, в челото на шапката, дебелината на леда бе навярно хиляда и повече фута; Крюгер се питаше каква ли бе тя във вътрешността.