— И как си представяте да спазвам обещание, изтръгнато при такива условия?
— Не бих те посъветвал да кажеш или да направиш нещо, което да ми даде основание да се усъмня в честността на твоята дума. Сигурен съм, че разбираш защо.
— А Дар?
— Както вече казах, той може да говори каквото иска, докато е жив. Той не знае нищо, което не трябва да сподели със своите хора.
— Той чу, когато разговарях с вас за електричество.
— Спомням си.
— Добре тогава. Няма да казвам нищо без предварително предупреждение, но ви уверявам, че ще се наложи да ме убеждавате здравата.
От говорителя се разнесе нещо много подобно на въздишка на облекчение.
— Ето, така е за предпочитане — бе отговорът. — Независимо дали ще ми вярваш, или не, но бих искал нашите отношения да бъдат такива, каквито изглеждат твоите отношения с Дар Ланг Ан.
— След тези предизвикани произшествия доста нещо трябва да се направи, за да ви повярвам.
— Думите ти ме карат да се чудя дали е възможно твоята раса да не прави никога грешки. Защото моята прави. Както и да е; по-добре е да се заловя с обясненията. Преди всичко ти грешиш в представите си, че ние просто използваме расата на Дар Ланг Ан за принудителна работа. Практически това е изключено, тъй като ние не можем да живеем при техните условия. От тяхната смърт, която ще настъпи след няколко години, започва времето, когато ние ще можем да живеем нормално на този свят.
— Искате да кажете, че вие живеете по времето, когато те са мъртви и…
— И повечето от нас умират, когато дойде времето да живеят те. Така е.
— Значи градът между вулканите е бил построен от вашите хора!
— Да. По времето на нашата смърт го поддържат неколцина мои сънародници, един от които съм и аз.
— Ето защо имаше електричество в онази сграда.
— Кога? Сега ли?
— Да. Бяхме в града малко преди да дойдем тук.
От говорителя се посипаха звуци, които бяха доста далече от възможностите на човешките гласни струни; последва ги кратко мълчание. След това невидимото същество заговори отново:
— Благодаря ти. Преди известно време ми се наложи да превключа енергията, за да задвижа един парен клапан; подозирам, че ти беше причината за това, а после забравих да го изключа. Да, изглежда младостта ми е отдавна отминала.
— Вие говорите за онази машинария в кратера отвъд града; нали нея включихте?
— Отначало не, защото има и автоматика. Парата идва от същия подземен източник на топлина, който подхранва и гейзерите. Практически топлината е неизчерпаема, но водата не е. На края ми се наложи да прибягна към ръчния вентил, тъй като загубата на пара застрашаваше по-голямата част от нашите съоръжения. Значи прав съм, че ти си причинил повредата, така ли?
— Боя се, че е точно така.
И Крюгер му разказа цялата история отново с присъщото му хубаво чувство за хумор.
— Ясно — каза другият на края. — Вярвам, че ще имаш време да махнеш онези камъни, преди да се върнеш на ледената шапка. Бих могъл да накарам и моите хора да свършат тази работа, но имам причини те да не слизат все още там.
— Дадено, но докато ръчният вентил е затворен — отговори Крюгер.
— Изглежда започваме да си вярваме — бе отговорът. — Но нека се върнем на предишния въпрос. Както вече казах, ние се различаваме от твоите приятел: живеем при различни условия и ползваме различни инструменти, различни сгради, различна храна. Казано накратко, те не са наши съперници, защото ние бихме могли да живеем също така добре и на друга планета.
— Тогава защо не сте съгласни те да отидат на друга планета или поне да знаят, че могат да го направят.
— Това е толкова в наш интерес, колкото и в техен, както ще ти каже всеки от Учителите им. Ако напуснат тази планета, каква е вероятността да намерят друга като нея?
— Не зная, но трябва да има и други подобни. В галактиката има толкова много планети.
— Но много малко, ако изобщо има такава, която ще ги убие, когато дойде часът. Вече разбрах, че ти не знаеш кога ще умреш и това ти харесва. А опитвал ли си се някога да научиш как щеше да се чувствува твоят приятел Дар при подобни обстоятелства?
Крюгер замълча; той бе разбрал вече, че Дар съжалява хората за тази вечна несигурност. После се сети за една от многобройните си любими теории.
— Приемам, че Дар е привиквал през целия си живот към идеята за напълно естествената и неизбежна смърт в предварително определен момент, но ми се струва, че това е въпрос на възпитание, защото някои представители на неговата раса, изглежда, приемат с удоволствие възможността да поживеят по-дълго.