Едно нещо бе очевидно: съществото бе интелигентно и притежаваше естествени средства за общуване. Досега то не бе показало, че може да говори, но това щеше лесно да се провери. Дар Ланг Ан изрече колебливо няколко думи, обръщайки се към по-голямото същество.
Крюгер му отговори веднага с поредица от напълно безсмислени, както се стори на Дар, звуци, но все пак той показа, че наистина може да разговаря. Това бе едно от малкото неща, които и двамата разбраха еднозначно. То ги остави с едно и също впечатление — уроците по език бяха възможни и те се заловиха за тях. Освен това бе прекалено топло, а и силите на Дар бяха все още малко.
Сянката на скалния ръб ставаше все по-тясна, защото двете слънца се разделиха (частичното затъмнение бе преминало, докато Дар чакаше смъртта), но тя все още бе достатъчно широка, за да запази и двамата. Крюгер седна с гръб към скалата; Дар знае предишното си положение с вързопа под главата.
Има различни начини да се учи език. За жалост тук изборът се свеждаше до една възможност, като материалът бе недостатъчен дори за нея. Едно поле от лава с по някой и друг кактус, известен брой сенки и две блеснали отгоре слънца предлага нагледен материал за няколко съществителни и за нито един глагол. Вярно е, че за това поле има голям брой прилагателни, но никак не е лесно да се разбере за кое от тях става дума в даден момент.
Крюгер помисли за рисунки, но не разполагаше нито с молив, нито с хартия, така че скиците, които направи върху лавата с парче, отчупено от скалата, не казваха почти нищо дори на техния автор. За Дар това важеше изцяло.
И все пак няколко звука постепенно придобиха повече или по-малко еднакво значение и за двамата. Да се каже, че размяната на мисли между тях бе разговор, означава да се направи грешка в категорията на понятията, макар че наистина имаше такава размяна. Когато червеното слънце изчезна зад югоизточния хоризонт, двамата се бяха разбрали да продължат заедно до края на полето от лава, за да намерят нещо, което е по-приятно за пиене от сока на кактусите и е по-подходящо за ядене от доста отвратителната мека част на тези растения.
В същност не може да се каже, че залязлото светило зарадва много Крюгер. През месеците, прекарани на планетата, той бе изминал около три хиляди мили на север, за да избяга от периодичната нетърпима горещина на червеното слънце, но в последните няколкостотин мили бе разбрал, че синият му събрат започва да грее все по-силно. Причината бе съвсем очевидна: синята звезда бе «околополярна» в северната част на северното полукълбо, или, както би се изразил щурманът на «Алфард», нейната деклинация, видяна от тази планета, бе най-малкото няколко градуса в северна посока. Бедата бе в това, че Крюгер не знаеше съвършено нищо за движението на планетата спрямо синята звезда; той не можеше да разбере дали тя предизвиква забележими сезонни изменения и каква е тяхната евентуална продължителност.
От няколко седмици насам той бе обмислял идеята да поеме отново на юг; после видя планера на Дар в полет. Това бе първото доказателство, че на планетата живеят някакви хора, ако не се броят доста съмнителните съобщения на неколцина наблюдатели от «Алфард» за светлини, забелязани от космоса; тогава той се отправи в посока, в която се движеше планерът. Бе наистина чиста случайност, че той се намираше така близо и успя да види катастрофата на Дар, или, казано по-точно, че катастрофата стана в непосредствена близост до мястото, където случайно се намираше Крюгер. Той вървя няколко дни след малкия летец, прескочи същите пукнатини, приемайки по-голям риск със значителната разлика в техните тегла и не така значителната разлика в силите им, но не се осмели да изгуби следата на малкото същество; ето защо бе съвсем смаян, когато откри своя водач паднал и очевидно безпомощен посред пустинята от лава. Макар и противно на всякаква логика, той се бе надявал да разбере от това същество дали на юг и по-далече от упорития блясък на синьото слънце има място, където би могъл да намери подслон и цивилизовано общество, защото планерът, отправен на север, все пак трябваше да е тръгнал отнякъде.
И сега, след като летецът искаше да продължи на север, не му оставаше нищо друго, освен да върви с него. Можеше да се предположи, че целта му бе да стигне до някое по-приятно място; Крюгер съзнаваше, че не бе в състояние да си отговори какво може да се очаква от това място от гледна точка на температура, храна и вода, но поне бе сигурен, че спътникът му се чувствува не по-добре от всяко човешко същество, попаднало сред поле от лава. След като имаха поне този общ интерес, струваше си да поеме риска и да тръгне с него.