— Естествено…
— Още не съм свършила. Нашият човек попитал къде живее инженерът. Не живеел никъде. Колата му не се задържала на заледения път в планините и той свършил на дъното на дълбока пропаст. Мъртъв е.
— Разбира се. Много ти благодаря, Моника. Не се колебай да ми звъннеш пак, ако нещо изскочи…
Туийд затвори телефона и се облегна назад. Сега нямаше съмнение, че „лешоядът“ съвсем не е обикновен кораб. И това, което го отличава от останалите, е било толкова важно, че е трябвало да бъде запазено в тайна на всяка цена. Дори тази цена да е животът на целия състав на корабостроителницата. А и нелепата смърт на инженера, създал кораба. Било е ново брутално убийство, нищо повече.
Туийд отново се замисли върху доклада на Пола за преживяното край Дънуич, за кошмарното преследване през блатата, за смъртта на Карин Роузуотър. Нямаше да го забрави, докато онази малка подробност, която все му убягваше, не застанеше на мястото си в главата му.
Във вила „Форбан“ Бътлър намери задната врата отключена. Опита се да я отвори безшумно, но тя изскърца на пантите си. Държеше валтера в ръка. Отвори я широко и влезе в модерно обзаведена кухня. Но вместо нея Бътлър видя насочения към главата му маузер, калибър 7,63 мм.
Зад пистолета стоеше жена с дълга руса коса, професионално хванала дръжката с две ръце. Бътлър тихо заговори на английски, а очите му огледаха кухнята.
— Може ли да напиша нещо върху този лист? Листът се намираше върху кухненския плот. До него имаше и писалка. Бътлър остави валтера на плота. Красивата жена кимна, без да изпуска оръжието. Бътлър бързо започна да пише. После вдигна листа, за да може да го прочете Джийн:
„Сама ли сте? Пола Грей чака в дъното на градината. Аз я охранявам.“
— Ох, слава богу! Изплашихте ме. Казвам се Джийн Буржойн — беше свалила пистолета. Изглеждаше наистина изплашена. — Видях ви през прозореца. Непознат въоръжен мъж. Помислих си, че Дьо Форж е изпратил човек да ме убие. Моля ви, извикайте Пола. Ще направя кафе. Мляко искате ли? — Тя изведнъж се усмихна. — Не е ли смешно? В един момент съм готова да ви убия, обезумяла от страх, а в следващия ви питам за мляко. Искате ли мляко все пак? А захар?
— Направете го черно — спокойно отвърна Бътлър. — За Пола също. Мога ли да си взема пистолета? Благодаря. Сега ще я доведа…
Излезе навън и махна на Пола, а тя тичешком се приближи иззад ствола на дървото. Бътлър я спря, преди да влезе, и й разказа какво се беше случило. Пусна я пред себе си и я последва, а напрежението започна да отпуска тялото му.
Първо си бе помислил, че хора на Дьо Форж са накарали Буржойн да го посрещне с оръжие. После пък забеляза уверения й пръст върху спусъка. Едно дръпване и щеше да си иде ей така. Определено имаше нужда от кафето.
— Ще наблюдавам входа, докато вие двете си говорите — каза той. — Ако някой неочаквано се появи, ще се измъкнем отзад. Оставете вратата отключена.
— Разбира се. — Джийн му се усмихна топло. — Съжалявам за посрещането. Сигурно ви изкарах акъла.
— А, нищо ново…
Бътлър излезе от кухнята, разгледа разположението на стаите на първия етаж и застана зад завесата в хола, откъдето можеше да наблюдава алеята, водеща от оградата до входа на сградата.
— Толкова се радвам, че те виждам — каза Джийн, докато наливаше кафето. — Напоследък съм много изнервена. Сега ще занеса кафе на приятеля ти и после ще поговорим в кабинета отзад.
Тя бързо се върна и поведе Пола към кабинета, чиито прозорци гледаха към градината зад вилата. Пола седна в едно от креслата и забеляза, че ръката на Джийн, хванала чашата, леко трепери. Изглежда моментът беше подходящ да насочи разговора към опасната тема, да се опита да накара домакинята да разкаже всичко, което знаеше.
— Джийн — започна Пола, — Хари ми каза, че се страхуваш от убийците на Дьо Форж. Той защо би желал смъртта ти?
Буржойн сякаш се затвори в себе си. Лицето й помръкна. Някак отнесено приглади дългата си коса. Пола обаче не се отказа от целта си:
— Стигнала си дотам, че просто се налага да го споделиш с някого. Имам чувството, че от месеци живееш под напрежение. Аз все пак работя в сферите на сигурността.
— На държавната сигурност?
— Донякъде…
Джийн се усмихна:
— Май ти казах, че чичо ми в Олдбърг е работил във Военното разузнаване…
— И че още има контакти с Министерството на отбраната.
— Като че ли не ти казах точно това — Джийн разглеждаше чашата си. — След като те закарах до „Браднъл“, поговорих с чичо. Знаеш ли какво ми каза?
— Не, разбира се. Откъде бих могла?
— „Това момиче работи за разузнаването, сигурен съм.“ Предавам ти точните му думи.