Нюмън, хванал се здраво с дясната си ръка, за да не бъде изхвърлен на завоите, погледна генерала. Ястребовият му профил бе неподвижен, въпреки че той явно се наслаждаваше на високата скорост. След малко отбиха от главния път и продължиха през полето към някаква гора.
— Всъщност къде отиваме? — попита Нюмън.
— Да ви покажа кладенеца за наказания. Само мъже, които могат да понесат всичко, са в състояние да бъдат елитна ударна сила. Дисциплина, ред и твърдост — това е девизът в моята войска.
— Струва ми се, че лидерът на „За Франция“ издига същия лозунг.
Дьо Форж завъртя волана и изгледа мрачно Нюмън. Спря колата в една просека в гората от вечнозелени дървета. Мотоциклетистите се наредиха в кръг около стар каменен кладенец. В гледката имаше нещо зловещо.
— Тази част от интервюто ще остане само за вас — заяви Дьо Форж.
— Не съм приемал такива условия преди и сега не можете да ми ги наложите.
Дьо Форж сякаш се поколеба дали да не тръгне обратно към казармите. Усетил промяната в намеренията му, Нюмън скочи от джипа и бързо тръгна към кладенеца. Генералът го последва. Беше обут в ботуши за езда — толкова добре лъснати, че блестяха като стъкло на светлината. В дясната си ръка държеше камшик, с който леко биеше по ботушите. Нюмън трябваше да признае, че представлението беше съвършено. Ако не друго, генералът бе роден за водач.
Нюмън огледа стария кладенец. Стените му се рушаха, но макарата над отвора беше съвсем нова. До дръжката беше прикрепена скала, отбелязваща метрите. Две изпънати въжета се спускаха в бездната. Нюмън взе един малък камък и го пусна вътре близо до стената. Мина много време, преди да чуе далечния звук от падането му във водата.
— Не хвърляйте големи камъни — предупреди го Дьо Форж и се усмихна студено, — може да ударите затворника.
— Затворника?
— Това е кладенец за наказания. Ако някой войник не успее да изпълни заповед или не успее да премине всички препятствия на полигона, прекарва известно време тук долу. В момента един провинил се виси точно над водата.
— Защо въжетата са две?
— Едното завършва с примка около врата му. Възелът е такъв, че примката може да се стяга оттук. Няма нищо опасно, разбира се. Просто трябва малко да го стреснем.
— А второто въже? — попита строго Нюмън. — Завързано е около гърдите му. Това е въжето, което отделя провинилия се от вечността. С него после ще го изтеглят обратно.
— А тази скала?
— Показва колко близо до водата е затворникът.
Нюмън погледна над ръба в черната дупка. Беше толкова тъмно, че не забеляза следа от нещастника, висящ някъде долу. Чу се бръмченето на мотор. С края на окото си Нюмън видя майор Леми, който пристигаше с друг джип. Офицерът се беше привел над волана като някаква хищна птица.
Дьо Форж отиде при него. След кратък разговор Леми взе микрофона на радиостанцията. Една антена автоматично се разпъна. Леми каза нещо, после остави микрофона и потегли обратно. Дьо Форж се приближи до Нюмън.
— Сега виждате как сме създали най-силната армия в Европа.
— Мисля, че това е варварско…
Повече нищо не си казаха, докато Дьо Форж караше джипа обратно към щаба. Зловещите фигури на мотоциклетистите отново ги придружаваха, а тъмните им очила проблясваха на слънцето. Дьо Форж приближи с голяма скорост главния вход и спря толкова рязко, че Нюмън щеше да изхвръкне от колата, ако не беше очаквал точно такава маневра. Генералът гледаше право пред себе си, когато каза:
— Вие слизате тук.
Нюмън скочи на земята и Дьо Форж бързо подкара към вратата, отворена при приближаването им. Мотоциклетистите бяха останали по местата си и Нюмън трябваше да мине през групата им, за да стигне до паркирания ситроен. Зад тъмните очила невидими очи следяха движенията му. Нюмън ги подмина, като внимаваше да не докосне някой от моторите, извади ключовете и пъхна един от тях в ключалката на вратата.
Ключът влезе трудно. Нюмън изсумтя и съсредоточи мислите си. Отвори вратата, седна внимателно зад волана и запали двигателя. Педалът на газта не беше наред — моторът качваше оборотите по-бавно от преди. Потегли и когато подмина два големи завоя на пътя, спря на тревата. От сградите на щаба не можеха да го забележат.
Слезе от колата, извади от джоба си фенерче-писалка, пропълзя под шасито и внимателно го прегледа. Нямаше признаци за поставена бомба. Тя със сигурност щеше да е радио програмирана — Нюмън бе преценил, че не съществува опасност от експлозия пред входа на щаба — мотоциклетистите бяха спрели съвсем близо до колата му. „Сигурно ме е подгонила параноята — помисли си той. — Дьо Форж е просто самовлюбен маниак, който държи да демонстрира властта си.“