Те влязоха в дневната, където втренчен в стената седеше генералът. Лазал дръпна един стол и се настани с лице към Масон.
— Имате две възможности. Предложи ги Навар. Ще стоите в Париж под денонощна охрана. Ще пуснем слух, че Манто иска да ви убие. Ще запазите сегашния си пост, докато приключим с цялата операция. Ще правите публични изявления само ако са минали през Навар. После ще ви пенсионираме по здравословни причини — с полагащата се пенсия.
Лазал се взря в лицето на Масон. Той му отвърна с леден поглед.
— Другата възможност е да предпочетете позора, военния съд и вероятно затвора.
— Ще ви сътруднича — отговори моментално Масон.
Имаше странен блясък в очите му. Лазал се усмихна на себе си. Масон се бе вързал. Още се надяваше на победата на Дьо Форж. Когато го изведоха от стаята, Лазал се обърна към Туийд и Нюмън:
— На Жанин ще предложим същото. Той ще приеме. Рискуваме, но все още не сме стигнали до края. Много жалко, че Дьо Форж успя да се измъкне. Той ще бърза. Последният сблъсък наближава. По-добре се върнете с мен в Париж. Навар се е съгласил да постави стари морски мини.
— Още не — каза Туийд. — Ще останем в Аркашон. Искам да видя какво ще прави Доулиш. Струва ми се, че сега е моментът Кулман да върже ръцете на „Сигфрид“, преди да са се развихрили.
Мрежата на Ото Кулман из цяла Германия се затегна на другата сутрин в един часа. Полицейски части нахлуха по адреси в Хамбург, Франкфурт, Мюнхен и много други градове. Адресите бяха съобщени от Хелмут Шнайдер, информатора на Роузуотър. Навсякъде успяха да изненадат групите на „Сигфрид“. До три часа в Париж Кулман вече бе получил доклада им за конфискуваните неколкостотин килограма „Семтекс“, бомби с часовников механизъм и много оръжие.
— С този арсенал спокойно можеш да започнеш война — каза той на Лазал, който се беше върнал в Париж.
— А хората, които щяха да използват всичко това?
— Идват главно от Елзас. Вероятно защото в тази област се говори и немски. Има и членове на някакво странно движение, което иска Германия да вземе Елзас. Медиите изобщо не разбраха какво става. Образцова акция.
— В Париж с „Аустерлиц“ ще бъде по-различно — каза мрачно Лазал.
„Стоманеният лешояд“ бе отплувал от Дънуич веднага след свечеряване. Двата му корпуса режеха като ножове огромните вълни и корабът следваше курса си, без да се поклаща.
Доулиш стоеше на мостика, а до него Сантос поглеждаше за стотен път екрана на радара. Нямаше и следа от кораб пред тях. Преди това бяха засекли самолет, излетял от френския бряг, но той бързо се бе отклонил на юг. „Лешоядът“ под личното командване на Доулиш извършваше своя рейд през Атлантика без навигационни светлини. Сантос бе изразил опасенията си:
— Досега никога не сме плавали без тях.
— Нищо, време е да свикнеш с опасностите. Имаме радар. Най-добрият в света. Ако не го пипат глупаци, всичко ще бъде много просто. Ти отговаряш за глупаците. Нали шкиперът е за това? Не искам никакви грешки. За да си получиш премията.
Сантос сви рамене с примирение. Той наистина желаеше тези пари. Много. Необлагаеми. В брой.
Вече наближаваха Аркашон и първите кървавочервени ивици на зазоряването се бяха разлели на източното небе. Сантос стоеше с Доулиш на мостика, когато телеграфистът изтича по стълбата нагоре. Изглеждаше обезумял от страх и размахваше лист хартия.
— Капитане! Току-що получихме сигнал от брега. Има стари мини от войната. Наредиха да обърнем веднага, докато не е станало късно.
— Божичко!… — започна Сантос.
— Блъф — излая Доулиш. — Чист блъф. Мини, друг път! Това са номерата на Навар. Оставаме на същия курс…
— Но ако е вярно — отново поде Сантос.
— Казах същия курс, по дяволите!
На борда на „Ураган“ високият офицер от DST, когото бяха заварили на яхтата, се бе привел над мощен предавател. Зад него се бяха струпали Пола, Туийд, Нюмън и останалите. Офицерът погледна Туийд:
— Изпращат предупредителния сигнал непрекъснато. Няма отговор.
— Няма и да има — отвърна Туийд. — Познавам Доулиш. Ще се опита да промуши „лешояда“. Мисли, че просто блъфираме. Ще хвърля един поглед…
Изтича нагоре по стълбата с бинокъл на врата. Вече на палубата, той се изкатери на покрива на кабината и оттам се прехвърли върху стълбата на радарната мачта. Отдолу Пола го наблюдаваше с безпокойство — всички знаеха, че Туийд страда от морска болест.