— Мъжът й знаеше ли с какво се занимава? — попита Туийд.
— Виктор Роузуотър? Не, предупредих я да не му казва. Това не представляваше трудност, тъй като за щастие Роузуотър често отсъстваше от дома — опитваше се да хване следите на групи от ИРА, работещи на територията на Германия.
— А някой друг освен теб и Щал знаеше ли за работата на Карин? — настояваше Туийд.
— Никой. Сигурността изглеждаше безупречна.
— Защо канцлерът не повери разследването на BND?
Кулман махна с ръка:
— Затънали са до гуша. Проучват всички подозрителни лица от Източна Европа, навлезли в територията на страната след обединението на Германия. Освен това изглежда, че канцлерът ми има пълно доверие. Господ знае защо.
— Защото на теб може да се разчита. Като булдог си, никога не се предаваш — каза Пола и му се усмихна топло. — Сега се заеми с вечерята си.
— Ще направим всичко, което можем, за да се справим с тази загадка — увери го Туийд. — Ще ми бъде от полза, ако ми кажеш как можем да се свържем с Щал. Това зависи само от теб, разбира се.
Кулман извади бележник. Откъсна един лист, бързо написа нещо, като го сложи върху твърдия гръб на бележника, за да не се отпечатва текстът на долната страница, и го подаде сгънат на Туийд.
— Благодаря ти за предложената помощ. Имаме нужда от нея. Написах ти адреса на Щал, името, под което работи, и телефонния му номер. Паролата, която трябва да използваш, е името Гемлин. А сега можем да си починем, макар и само за една нощ. Утре се връщам във Висбаден. О, щях да забравя — Щал докладва, че най-безмилостният наемен убиец на континента е привлечен да работи за „Сигфрид“. Някой, когото наричат Калмар.
— Името е ново за мен.
— За тях също. Щал съобщи, че контактът между Сигфрид и Калмар е бил осъществен тук, в Женева. А сега мисля да довърша това превъзходно ястие.
По предложение на Кулман напуснаха ресторанта поотделно, така както бяха пристигнали. Туийд каза на келнера да поръча такси. Пола целуна Кулман по бузата и го помоли да се пази. Точно преди да тръгнат, Туийд се наведе над немеца и му прошепна:
— Предупреди Щал да не използва радиопредавател, когато се свързва с вас. Локаторните станции могат да засекат сигнала.
— Имаш ли причини да се опасяваш от това?
— Да…
Кулман излезе от ресторанта десет минути след като Туийд и Пола се бяха качили в таксито. Туийд бе платил сметката. Немецът не поръча такси. Тръгна пеша под лекия дъжд сред тишината и мрака на стария град. Реши да не използва стълбите, които бе изкачил на идване, и се отправи в противоположна посока. Докато вървеше по безлюдните улици, мислите му бяха насочени към смъртта на Карин Роузуотър. Но винаги преди да свие в някоя от пресечките, се оглеждаше за моториста, който го бе проследил по-рано.
Премина моста над Рона, водещ към хотел „Де Берг“, без да види и следа от преследвача. Туийд беше казал много малко, но Кулман чувстваше, че сега предотвратяването на катастрофата зависи от англичанина.
6.
Всеки, погледнал картата на Бордо, не би могъл да разбере в кои посоки на света е ориентиран градът. За Нюмън това също бе невъзможно. Докато караше по една от главните улици, водеща от гара „Сен Жан“ към неговия хотел „Пулмън“, безброй тесни улички се втурваха от двете му страни и се отправяха във всички посоки.
Старите сгради на древния град бяха на пет или шест етажа, построени от сиви камъни. Мръсотията на времето се бе наслоила по стените им, никой не я бе почиствал от години. Капаците на прозорците, сякаш пияни, висяха под всякакви ъгли. И следа не се забелязваше от боя, нанесена през последните десет години. Някои от постройките представляваха необитаеми развалини, голи стени, които приличаха на пострадали от бомбардировка, но за Нюмън те бяха жертви на небрежността и безотговорността.
Почувства се като в някакъв чудовищен затвор, когато още веднъж натисна спирачките. Колите бяха навсякъде, изпълващи улиците, паркирани по тротоарите, почти опрени една в друга. Сблъсквания бяха белязали повечето от тях. Огънати брони, ударени врати. Оловното небе допълваше атмосферата на разруха.
Нюмън имаше стая в „Пулмън“ — един от добрите хотели. Но беше запазил стая и в една сграда с помещения под наем, която повече приличаше на бунище, но където можеше да се настани под фалшиво име. Всичко, което старата хазяйка искаше, беше пари в аванс. Купил бе един очукан куфар от някакъв мръсен магазин за употребявани вещи, в който бе сложил част от дрехите си. От „Пулмън“ ги беше изнесъл в обикновени непрозрачни пластмасови торби.