Нае стаята от предпазливост — налагаше я убийството на Френсис Кари. Сега му предстоеше среща с Изабел Томас — приятелката на Кари. Беше й се обадил по телефона на адреса, даден му от Туийд, и се бяха разбрали да се видят в един бар, предложен от нея — бар „Рококо“ — в шест вечерта. Беше му обяснила как ще бъде облечена. Нюмън зави по улицата, посочена от нея, видя една кола, която тъкмо освобождаваше очертаната на тротоара клетка за паркиране, и бързо зае мястото й. Жена с кожена яка около врата се наведе през прозореца на реното си и изкрещя:
— Това е моето място, копеле такова! Разкарай се!
Нюмън й се усмихна широко:
— Първият е с предимство, нали?
Заключи вратата и изчака да види дали жената няма да продължи атаката си, като я насочи към колата. Тя направи някакъв неприличен жест и продължи пътя си. Обноски…
Бар „Рококо“ беше от доста по-висока класа, отколкото бе очаквал. В големи тумбести саксии беше посадена зелена папрат, която му пречеше да огледа залата. Масите бяха застлани с чисти червени карирани покривки. По зелените престилки на сервитьорките нямаше и петънце. Нюмън тръгна сред растенията и изведнъж спря. Момичето отговаряше на описанието, но той отново бе изненадан — тя беше чудесно облечена и невероятно привлекателна. Нея ли търсеше?
— Изабел Томас? — попита учтиво на френски.
— Да — отвърна му тя, но тонът й беше предпазлив.
— Аз съм Ален Драйфус — продължи Нюмън с уговореното между Пола и Изабел кодово име. — Може ли да седна?
— Разбира се, мистър Робърт Нюмън. И можем да говорим на английски — продължи тя.
Трета изненада. Тя се усмихна, като видя изражението му.
— Всъщност познавам ви от снимките в чуждестранната преса. Вие сте Робърт Нюмън, нали? А каква е професията ви?
Тя бе станала предпазлива, като се чудеше дали не е направила някаква грешка. Нюмън й се усмихна окуражително, макар и вътрешно да се чувстваше подразнен от това, че бе успяла толкова лесно да открие истинската му самоличност.
— Да, аз съм Робърт Нюмън. Задграничен кореспондент. Безопасно ли е да разговаряме тук?
— Именно затова ви предложих да се срещнем в този бар. Сега е рано и сме почти сами. А и както виждате, тежките завеси на прозорците ни скриват от улицата.
Беше повече от привлекателна. Направо красива. Имаше гъста червена коса, тънка и дълга шия, стройна фигура и прекрасна кожа. Очите й бяха зеленикави. Почти нямаше грим — само малко червило върху строгите устни. Изглеждаше жена със силен характер и това го порази. Беше на не повече от тридесет години. Това, което бе казала за заведението, беше вярно — около тях не се виждаха никакви посетители.
— Един аперитив? — предложи тя, когато се приближи келнерът.
— Защо не минем направо на бутилка вино? Изберете го вие. А какво ще поръчаме за ядене по-късно, за мен е без значение.
— Червено „Бордо“ от 1979-а — обърна се тя на френски към сервитьора. — Оставете ни менюто, ще поръчаме по-късно.
— Май сме жаднички — подразни го Изабел.
— Денят ми бе ужасно дълъг.
— Имате ли нещо против веднага да ви разкажа какво се случи?
— Да, но преди това искам да ви попитам нещо. Анри ли беше първият ви сериозен приятел?
— Не — лицето й се промени, стана напрегнато. — Бях сгодена за войник. Служеше в Трети корпус, беше командир на танк. Всичко завърши трагично.
— Искате ли да ми разкажете как?
— Защо не, все някой трябва да каже истината за генерал Дьо Форж — омраза звучеше в гласа й. — Името му беше Жозеф Ру. Сега можеше да нося фамилията му. Не съм разказвала на никой за това. Като журналист можете да добавите нещо към опита си. Историята наистина е ужасна. Не бих искала да разваля вечерята ви.
— Стомахът ми е здрав. Продължете по-нататък.
— Жозеф беше смел и независим. Дьо Форж пък има нещо, което нарича кладенец за наказания…
— Чувал съм за него.
— Наистина ли? Явно сте си създали много добри контакти. Веднъж генералът говорел пред група войници, сред които бил и Жозеф. Дьо Форж обича да слуша собствения си глас. Тогава проклинал евреите, казал, че те трябва да бъдат елиминирани от живота на французите. След като свършил, попитал дали някой има въпроси. Разбира се, никой никога не пита каквото и да е, но Жозеф се обадил.
— Какво е казал?
— Че мислел, че е в армията. Че политиката не трябвало да има нищо общо с военните. И че лично той имал двама много добри приятели евреи. Казал, че антисемитизмът е прокоба, че е насочен не срещу евреите, а срещу французите. Дьо Форж побеснял. Издал заповедта веднага.