Когато й каза, че не иска да паркира на улицата, Изабел го накара да заобиколи сивия блок и да влезе по една тясна алея във вътрешния двор. Тук колата не се виждаше от улицата.
Тя го изчака, заключи високите тежки врати, които затваряха входа на алеята, и го поведе през двора. Апартаментът се намираше на първия етаж. До него се стигаше по едно външно каменно стълбище, от което се виждаше улицата. Нюмън се спря, но тя го избута навътре. Дантелени пердета висяха пред високите прозорци.
— Не палете лампите тук — предупреди я той.
— Добре, но защо?
— За да не се разбира от улицата, че в стаята има хора. Има ли в апартамента помещение, което да не гледа към нея?
— Кухнята. Можем да си направим и кафе…
Тя свали шлифера му. Отдолу Нюмън бе облечен в строг английски костюм, сив на цвят. Кухнята по нищо не приличаше на стаята, от която бяха излезли — мебелите там бяха масивни и стари, а уредите — най-новата домакинска техника. Печка, хладилник, машина за миене на чинии, мини бар — всичко това представляваше компактен блок, разположен в средата на просторното помещение. Седнаха един срещу друг на масата и Изабел му поднесе кафява чаша, пълна с димящо кафе. Нюмън започна направо:
— Колко хора знаеха за връзката ви с Анри?
— Никой. Казах ви, че имам малко приятели.
— А майка ви?
— И тя не знаеше — Изабел сви рамене. — За някои неща имаме съвсем различни мнения. Никога не й казах за Анри — нямаше да одобри избора ми, той беше барман — тя обгърна с длани чашата си, за да ги стопли. Ръцете й бяха съвършени. — И на мен ми беше чудно, че Анри е барман — изглеждаше умен. Когато го попитах, той каза, че пътувал из Франция, за да натрупа опит.
— Значи казвате, че абсолютно никой не е знаел за вас и Анри?
— Да. Когато излизахме, той винаги ме караше да избирам места, където никога не съм ходила. Не го питах защо.
— Някой все пак е предал Анри на тайните служби. От това, което ми казахте, излиза, че вие сте единственият човек, който е можел да го направи.
Лицето й пламна. Гледаше Нюмън, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той продължи, без да сваля поглед от нея.
— Колко ви плащат за услугите?
Пръстите й се стегнаха около дръжката на чашата. За момент Нюмън си помисли, че ще хвърли съдържанието й в лицето му и се приготви да се наведе.
— Свиня! — изсъска тя. — Мога да ви убия за това, което казахте. Защо? За Бога, защо ми говорите така!
— Защото очевидно вие сте предала Анри. Подмамили сте го, спечелили сте доверието му и през цялото време сте работили за контраразузнаването…
Тя скочи от стола, изля кафето си в мивката и тръгна към него. Държеше празната чаша, готова да я стовари върху главата му. Нюмън хвана ръцете й и ги притисна до тялото й. Изненада се от силата и настървеността на момичето. Тя се опита да го ритне с коляно в слабините, но Нюмън се извъртя и ударът го улучи в крака. Продължи да я стиска, докато тя не престана да се бори и се отпусна задъхана.
— При това сте и отлична актриса. Признавам ви го — отново я предизвика Нюмън.
Тя наведе главата си и понечи да го удари под брадичката. Извъртя тялото й на сто и осемдесет градуса, като продължаваше да притиска ръцете й. Опря глава плътно в нейната. Лек аромат на парфюм стигна до ноздрите му. Тя се отпусна, неспособна да се бори повече. Когато вече можеше да контролира гласа си, изрече с омраза:
— Махайте се! Не искам повече да ви виждам. Мислех, че сте приятел…
— Така е — каза той тихо с устни до ухото й, — но се налагаше да те проверя. Трябваше да те докарам до критичната точка, за да съм сигурен в теб. Сега ти вярвам, Изабел. Наистина съжалявам, че те разстроих, но, повтарям ти, трябваше да съм сигурен.
Тя съвсем отпусна тялото си в ръцете му. В гласа й се четеше леко учудване.
— Май ще е по-добре да ме пуснете. Ако някой влезе и ни намери така, ще си помисли, че сме влюбени.
— Добре звучи. Поне за мен. Но съм тук по работа. Ще се държиш ли добре, ако те пусна?
— Щом трябва.
Тя се обърна и му се усмихна широко, но в очите й имаше сълзи. Чувствата й надделяха, превиха я и тя притисна глава в гърдите му. Нюмън галеше косата й, докато спазмите попреминаха, и я изчака да се успокои.
Тя се освободи от прегръдката му, изтича до мивката, завъртя крана и дълго ми лицето си със студена вода. Докато се бършеше, отвори едно чекмедже, извади оттам четка за коса и се нахвърли върху гривата си, като застана пред стенното огледало.
Когато пооправи вида си, Нюмън побутна към нея чашата си с кафе:
— Не искам повече. Това е за теб.
Тя започна жадно да пие, като го наблюдаваше над ръба на чашата, както бе правила, докато пиеше виното си в бар „Рококо“. Когато от кафето не остана нищо, го попита: