Влязоха в спалнята и тя затвори вратата, преди да запали лампата. Отиде до голям старомоден гардероб и извади тъмно палто и мека шапка — и двете доста овехтели. С тях Кари се бе представял за французин. Нюмън облече палтото и вдигна яката. Беше му тясно в раменете, но в тъмното нямаше да се забелязва. Нахлупи шапката и дръпна периферията ниско над челото си.
— Не е достатъчно голяма — реши Изабел.
— Достатъчно за през нощта. Сега дай ножовете.
Тя беше момиче, което никога не губеше време в задаване на излишни въпроси. Отиде в кухнята, отвори едно чекмедже, дръпна се назад и остави Нюмън да избере. Дървената кутия, поставена в чекмеджето и разделена на отделения, съдържаше невероятна колекция. Нюмън избра два ножа с къси остриета и здрави дръжки и внимателно ги пусна с остриетата надолу в джобовете на палтото.
— Покажи ми как се стига до задния вход. Докато ме няма, приготви си багажа. Между другото, намира ли ти се празна бутилка от вино?
— Да, но е в коша за боклука. Мога да я измия добре.
— Ще пия от нея. Напълни я с вода…
Тя го заведе до задната врата, отключи я и Нюмън се озова на алеята, която водеше към главната улица.
Вятърът свирепо го блъсна в лицето. Нюмън прихлупи шапката, наведе се и тръгна бавно по тротоара, като залиташе и размахваше с лявата си ръка бутилката. Вятърът съвсем побесня, листа от вестници полетяха във въздуха. Нюмън се облегна на една стена, вдигна шишето и отпи, а после се запрепъва по безлюдната улица към паркираното рено.
Двамата мъже зад него надникнаха от прикритието си и се загледаха в странните му движения. Вятърът за малко не отнесе шапката му и той я нахлупи още по-ниско. Залитна и се завъртя като пиян. Мъжете се бяха отдръпнали на завет до жилищния вход.
Спъна се, полетя към колата и се просна върху паважа близо до задното колело на реното. Остави бутилката, грабна единия нож и го заби в гумата. Дръжката остана да стърчи близо до паважа в посоката, в която щеше да тръгне колата. Бързо извади другия нож и повтори операцията, като го заби до първия. Вятърът бе започнал да търкаля бутилката по пътя, когато той я хвана за гърлото и се изправи. Мъжете в шлиферите не се виждаха.
Нюмън тръгна обратно, като се олюляваше и наблюдаваше входа изпод периферията на шапката си. Все още не виждаше враговете си. Устоя на изкушението да се движи по-бързо, стигна до входа на алеята и потъна в нея.
Изтича до задната врата на сградата, извади от джоба на панталона си ключа, който Изабел му бе дала, и след минута отново влезе в апартамента. Момичето стоеше до прозореца в дневната и се обърна, когато той отвори вратата.
— Слава богу! Успя.
И двамата те загледаха, когато тръгна по тротоара…
— А ти трябваше да приготвиш багажа си.
— Готова съм. Сега ли тръгваме?
— Веднага…
Тя уви главата си в копринен шал, който скри червената й коса. Синьо палто, закопчано до врата, довърши превъплъщението й. За да се запази от вятъра, бе сменила късата пола с друга, дълга до коленете.
— Шлифера ми — подсети я Нюмън.
— В моята ракла е, заедно с приборите за бръснене на Анри и пижамата, която бе оставил — скрих ги така, че и майка ми не би ги открила. До сутринта ще стигнем в Аркашон.
Алеята бе пуста, когато се затичаха към паркирания в двора ситроен. „Сигурно имат описание на колата — помисли си мрачно Нюмън. — И регистрационния й номер също.“ Бяха разполагали с достатъчно време да запишат всичко, докато Дьо Форж му показваше кладенеца за наказания. Със сигурност са изпратили информацията на фалшивите агенти от тайните служби. По-добре беше да предположи най-лошото.
Изкара колата от алеята. Изабел седеше до него и се сдържа да не погледне към входа, където се бяха скрили преследвачите, когато колата свърна в обратната посока. Хвърли поглед назад и видя как мъжете се затичаха към паркираното рено. Двамата седнаха отпред. По-високият хвана волана, запали двигателя, отпусна ръчната спирачка и натисна педала. Колата измина няколко метра, преди да издъхне гумата, нарязана от ножовете. Шофьорът изруга, когато автомобилът полетя към тротоара и джантите застъргаха в бордюра.
Нюмън видя какво се случи в огледалото и ускори по безлюдната улица, а вятърът заблъска по предното стъкло. Изабел му показваше пътя и те скоро оставиха последните предградия зад себе си. Колата се понесе по шосе № 650 към океана, към Аркашон.
— Майка ти има ли приятели в Бордо, които биха могли да дадат адреса й на интересуващите се от него? — попита Нюмън.
— Не. Тя не обича съседите си в града и не им казва нищо за себе си. Никой не знае, че има роднини в Аркашон. Никой не може да каже нищо.