Гласът й бе спокоен. Дори успя да се усмихне с презрение.
— Никога не го прави отново, Шарл. Може да си велик мъж, но се съмнявам, че Дьо Гол някога е удрял жена. Може би затова — продължи тя — жена ти Жозет не държи да бъдете заедно.
Дьо Форж пристъпи напред, а очите му блестяха от ярост. Тя вдигна предупредително пръста си, а гласът й се превърна почти в шепот.
— Казах никога. И държа на думите си. Между другото, онзи червей, майор Леми, сигурно вече замръзва отвън. Дългът ви зове, генерале!
Той се поколеба, като не разбираше дали му се подиграва. После се завъртя на пети, отиде до вратата и спря, преди да я отвори и да излезе.
— Джийн, ще ти се обадя отново, когато съм свободен.
— Както желаеш…
Но Дьо Форж си бе тръгнал. Отвън, пред вратите на двуетажната каменна вила, оградена от вечнозелени дървета, беше паркиран луксозен ситроен. Майор Леми крачеше напред-назад, като размахваше ръце около тялото си и търкаше облечените си с ръкавици длани в шинела. Беше по-студено дори от предишната нощ. Дьо Форж погледна небето — нисък таван от мрачни облаци. То сякаш заплашваше със скорошен сняг.
Дьо Форж хвана волана — обичаше да кара бързо. Леми седна до него и генералът ускори по лъкатушния път, като изхвърляше с колелата потоци чакъл, докато стигна шосето. Натисна педала и заразпитва Леми за подробностите около новата ситуация. Още бе ядосан от въпроса на Джийн. Жените служеха само за едно и никога, по дяволите, не трябваше да задават сериозни, дори опасни въпроси.
— Генерал Али е готов да започне подготовката веднага щом се върнете в щаба — информира го Леми.
— Това е ясно. Виждам, че сме започнали в Бордо.
— Само началото — Леми изкриви в усмивка устните си. — Следва още Тулон, Марсилия, Тулуза.
— После Лион — продължи Дьо Форж. — Направете го да изглежда като въстание, като революция. А след това — големият удар — Париж…
Джийн Буржойн седеше пред тоалетната си масичка във вила Форбан и нанасяше с памук билков мехлем върху удареното от Дьо Форж място. Не вярваше да остане синина, но искаше да се застрахова.
— Една кратка почивка у дома в Англия май ще е най-доброто, което мога да направя — мислеше си на глас тя. — Нека Шарл се поизмъчи малко без мен. Мога да изкарам няколко дни в къщата на чичо в Олдбърг…
Точно в 8.45 ч. Туийд влезе в „Драй Кьониг“ — хотел „Трима крале“ — в Базел. Пола вървеше след него. Той подаде двата куфара на чакащия портиер, даде му щедър бакшиш и го помоли да ги остави на сигурно място.
— Виктор вече е тук — прошепна Пола.
Пред рецепцията на главния вход се намираше добре мебелираното фоайе на хотела. От един дълбок кожен фотьойл се надигна висок и строен мъж, облечен в немско спортно яке и широки панталони. Приближи се към тях да поздрави Пола, прегърна я и я целуна по бузата.
Туийд изучаваше англичанина, който бе заговорил на немски — един от няколкото езика, които и той, и Пола говореха добре. Предположи, че Виктор Роузуотър си създава някакво прикритие дори в Швейцария.
Между тридесет-четиридесет годишен според Туийд, Роузуотър се държеше приятелски и непринудено, беше гладко обръснат и с обрулено от вятъра лице на човек, който прекарва много време на открито. Носът му беше като изсечен, имаше умни очи, скрити под тъмни вежди, и добре сресана гъста коса. Красив мъж със силен характер.
— Това е Туийд — представи го Пола на немски. — Работи в службата за сигурност — продължи тя, спазвайки инструкциите на шефа си. — Освен това е и добър приятел.
— Служба за сигурност? — веждите на Роузуотър леко се повдигнаха, чакащи по-нататъшно разяснение.
— Служба за сигурност — повтори Туийд и стисна ръката му.
Роузуотър имаше големи и силни длани. Той се усмихна топло и кимна, без да настоява повече. Обясним интерес за човек, работещ под прикритие за военното разузнаване, помисли си Туийд.
— В хотела има приятна трапезария с изглед към Рейн. Можем да закусим заедно — предложи Роузуотър. — Пристигнах с кола по магистралата от Фрайбург. Разстоянието не е никакво, но не успях да хапна нищо. Честно казано, гладен съм като вълк.
Туийд знаеше трапезарията, бе отсядал в този хотел и преди, но не спомена за това. Роузуотър ги заведе до една маса при големите прозорци, гледащи към покрита веранда, където през лятото по-заможните се срещаха на чашка или за вечеря.
Зад верандата бързо течеше Рейн, а цветът на водата беше мръсен в сравнение с този на Рона в Женева. Колона шлепове, теглени от малък влекач, бавно пореше вълните, плавайки срещу течението. Роузуотър седеше с лице към гостите си. Когато поръчаха закуската, той се обърна към Пола: