— Вече се примирявам със смъртта на Карин — той погледна шлеповете. — Поне си внушавам, че е така. Но мисля, че още не съм преодолял шока.
— Наистина ли искаш сега да ти разкажа какво се случи? — попита Пола.
— Мисля, че ще ми помогне. В момента работата ми ме поставя под голямо напрежение — за миг погледна към Туийд. — Не е много различно от вашите сфери на сигурността. Но не мога да разбера дали това ми помага или не — той погледна Пола. — Просто ми разкажи как стана. Това, което ме порази, беше фактът, че по телефона спомена думата убийство. Защо точно Карин?
— Това искаме да знаем и ние — рязко се намеси Туийд и млъкна, като се зае с превъзходния хляб на масата.
Пола също се умълча. Бавно отпиваше кафето си и внимателно мажеше със сладко филия хляб. Роузуотър бе отклонил погледа си към далечния край на ресторанта и Туийд бързо погледна в същата посока.
Една привлекателна брюнетка в тридесетте беше седнала сама на маса до стената. Бе кръстосала красивите си крака, а полата й се бе вдигнала над коленете. Бавно потупваше с ръка крака, качен върху другия, и гледаше право към Роузуотър. Той за миг се взря в нея с безизразно лице и после се обърна към Туийд. Усмихна се широко, за да не разбере брюнетката какво казва.
— Виждал съм някъде тази жена и преди. Мисля, че са ме проследили, а аз съм извънредно предпазлив.
— Може би просто те харесва — подразни го Пола.
Вече разбираше, че характерът на Роузуотър можеше да привлече много жени. Този мъж излъчваше доброжелателност и чувство за хумор. Гласът на Роузуотър остана сериозен:
— Съмнявам се. Веднъж е случайност, два пъти — сигнал за опасност. Не зная дали Пола ви е казала, Туийд, но аз работя за военното разузнаване.
— Спомена ми мимоходом. Няма за какво да се тревожите. Моята работа ме задължава да бъда много дискретен.
Той отпи от кафето си, като остави топката на Пола — тя бе по-подготвена да задава въпроси. Роузуотър обаче продължи да говори на Туийд.
— Казахте, че работата ви е свързана със службата за сигурност?
— Точно така — съгласи се Туийд и отново остави забележката без коментар.
— Подходящо ли ще е сега да ти разкажа какво се случи в Сафък? — намеси се Пола. — Или искаш да научиш подробностите по-късно?
— Разкажи ми всичко. Ще се чувствам по-добре, ако знам…
Той се обърна към нея и изслуша внимателно редактираната версия, която отново пропускаше връзката с Парк Кресънт, такава, каквато бе представена и на главния инспектор Букенън в Лондон. Роузуотър я гледаше в очите, без да обръща внимание на закуската си, докато тя стигна до края на разказа си:
— … и после полицията дойде и пое случая. В крайна сметка се прибрах вкъщи, като се опитвах да отърся от ума си преживяното.
— Видя ли убиеца? Предполагам, че е носил маска на лицето си.
— От върха на дървото виждах всичко, но не съм сигурна кой беше. През цялото време се опитвах да се скрия от въоръжените мъже.
— Разбирам — той отчупи парче от кифлата си, автоматично го намаза с масло и мармалад и замислен отхапа. — Мисля да посетя Олдбърг веднага щом мога — каза най-накрая. — Ужасно е, че не можах да присъствам на погребението й. Бях зает с извънредно важно проучване на заподозрян от нас човек — да го наречем саботьор. Бях в Германия.
— Аз я изпратих на погребението — каза тихо Пола. — Оставих венец от твое име. Искаш ли да видиш гроба?
— Не! — Роузуотър за пръв път показа някакво чувство. — Мисля, че не бих го понесъл. Искам да запомня Карин такава, каквато беше. Полицията напредва ли в откриването на мръсника, който я уби?
— Никак, доколкото ни е известно — каза Туийд. — Чудя се как ще посетите Сафък, при положение че имате толкова работа в Германия. Ще вземете отпуск, предполагам?
Докато бършеше със салфетката плътните си устни, Роузуотър погледна през залата към брюнетката и веднага отклони очите си. Тя продължаваше да го наблюдава, като предизвикателно полюшваше кръстосания си крак.
— Професията ми е странна, Туийд. Може да се нарече пътуващ пълномощник. За да установя местонахождението на хората, чиито следи съм хванал, аз мога да се движа из цяла Европа, често инкогнито, както сега. Ще направя така, че незабавното заминаване за Олдбърг да се превърне в служебно задължение.
— Когато това стане, Виктор — предложи Пола, — обади ми се на този телефон, преди да напуснеш Германия — тя го записа на лист от бележника, който извади от чантата си. — Ако ме няма, остави съобщение на телефонния секретар. Ако искаш, ще дойда с теб в Олдбърг. Но само ако искаш.
— Благодаря ти — той сложи ръка на рамото й. — Ще ми бъде приятно да сме заедно. Ще ти се обадя, преди да пристигна. — Той погледна Туийд. — А сега накъде сте? Или този въпрос попада в графа „недискретни“?