— Името му?
— Нямам представа.
— Често ли идва тук? — настояваше Нюмън.
— Не знам. Но за разлика от милионерските частни кораби, той не пристига само през лятото. Виждала съм го с курс към пристанището по различно време през годината. Дори през ноември, както сега.
— И това е необичайно?
— Много даже. Яхтите на богаташите идват през лятото. Тогава е най-шик. Момичетата по плажа свалят сутиените, понякога и целите бански. Казиното е претъпкано. Също и нощният клуб „Етоал“. Веднъж отидох да го видя по настояване на сестра ми. Но повече няма да стъпя.
— Какво стана?
— Някакъв английски лорд започна усилено да ме сваля. Не приемаше никакви възражения. Явно си мислеше, че всяка французойка направо умира да легне с негова светлост. Не мога да си спомня името му.
Дръпнаха се малко от брега, когато вълните започнаха да връхлитат стената, като заливаха с потоци пяна парапета. Бяха толкова силни, че Нюмън можеше да се закълне, че каменните основи под краката му се тресат при всеки следващ удар.
— Обикновено не е толкова бурно — каза Изабел. — По-добре да се връщаме.
— Трябва да се качвам в колата. Време е да тръгвам. Стой в Аркашон, Изабел — реши да потисне молбата в гласа си, независимо от нейните чувства. — Не забравяй какво се случи в Бордо с Анри. А те знаят за съществуването ти.
— Лорд Дейн Доулиш — изведнъж рече тя. — Това е мъжът, който ме сваляше в „Етоал“.
Натиснал педала на газта докрай, Нюмън стигна в Бордо под небе, натежало като олово. Ниските облаци се носеха на изток като талази от сив дим. Преди да напусне хотела в Аркашон, той се бе обадил на летището, за да си запази място за полета до Париж. Запази място и за самолета от Париж до Хийтроу. Първо щеше да отиде в хотел „Пулман“ и да прибере куфара си. За другия — купен на старо и оставен в пансиона — не се тревожеше. А мизерната стаичка бе предплатил за две седмици.
Точно когато наближаваше гара „Сен Жан“, попадна в задръстване. Колите, опрели броня в броня, не помръдваха. Погледна часовника си. Все още имаше време да хване самолета на вътрешните авиолинии за Париж. Шофьорът на съседната кола се наведе през прозореца и се обърна към Нюмън:
— Не ходете в центъра. Там е ужас.
— В какъв смисъл?
Движението се възстанови, преди шофьорът да успее да му отговори. Нюмън сви рамене. Във Франция ужасът се превръщаше в начин на живот. Подмина „Площада на победата“ и установи, че пред него няма никакви коли. Улицата бе залята от зловещо изглеждаща тълпа. Извъртя волана, влезе в една странична улица и паркира реното си далеч от главната.
Заключи колата, изтича по обратния път. Тълпата изглеждаше още по-голяма. Една табела на стената рекламираше бар в същата сграда на първия етаж. Нюмън изкачи бързо стълбите, поръча си перно — колкото да има чаша в ръката, промуши се между разгорещените мъже и жени и стигна до прозореца, който гледаше към главната улица.
Отдолу пълчища маскирани хора, размахващи палки и бутилки, крещяха с пълно гърло.
Песента не стихваше нито за миг.
Хванал чашата си, Нюмън продължаваше да наблюдава. Имаше неясното усещане, че някой умело дирижира това, което ставаше на улицата. Демонстрацията се превърна в дивашки бунт. Група мъже нахлуха в някакъв ресторант, смъкнаха дантелените завеси, започнаха да обръщат масите, преди клиентите да са успели да се измъкнат. Събаряха посетителите на земята. Мъже и жени — за тях нямаше значение. Терорът бе завладял улиците.
След като изпочупиха всичко вътре, бунтовниците се изляха навън, търсещи нов обект. Един от тях с флакон боя под налягане в ръка започна да пише по витрината. Огромните букви на думата ЕВРЕИН! покриха стъклото. Под тях остана името на собственика Бронщайн.
Нюмън бе успял да преброи около двеста маскирани мъже, беснеещи из улицата, когато малко по-нагоре спря фургонът на Силите за борба с безредиците. Полувоенната организация бе изпратила хора да обуздаят безумната тълпа. Безумна? Това, което последва, бе невероятно.
Наглед подивялата тълпа се прегрупира в няколко отделни ядра. Един звънец изпълваше всичко със звуците си като задействана алармена система. Предупреждение? Сигнал? Вместо да се оттеглят, новосформираните групи се втурнаха към фургона, откъдето излизаха униформените мъже, облечени в черни якета и шлемове и въоръжени с палки. Седмина от демонстрантите извадиха пистолети с къси и широки дула и се прицелиха във фургона. Изстреляха малки снаряди, които улучиха паважа пред колата и покриха всичко с облаци сълзотворен газ. Униформените мъже се запрепъваха, започнаха да кашлят, някои притиснаха ръце към възпалените си очи. Втори отряд от демонстранти, въоръжен с подобни пистолети, насочи дулата към ничията земя между размирниците и Силите на реда. Нови снаряди избухнаха върху уличната настилка. Димни бомби. Черен пушек плъзна встрани и нагоре.