— О, не, напротив! Не зная колко ще остана, но ще ти се обадя. Ще се видим пак.
— Наистина не те гоня за интервю — увери я Джийн. — Не си мисли подобно нещо, моля те.
— Знам. Ще се видим пак — повтори Пола.
В момента, в който Джийн Буржойн си тръгна, Виктор Роузуотър се приближи към масата. Пола отново си помисли, че той е наистина красив мъж. Носеше карирано спортно яке и широки панталони с ръб. Но лицето му беше изпито, а усмивката — престорена, когато тя го покани да седне. Постави чашата си с портокалов сок на масата.
— Казах, че ще дойда — започна той, — но ти си последният човек, когото се надявах да видя.
— Защо не ми звънна? Отпуск ли си взе?
— Щях да ти се обадя оттук. Много бързах да хвана самолета, както ти казах, работата ми е свързана с много пътувания, пристигнах, защото тук е умряла Карин.
— Мислиш ли, че идеята ти е добра? — тихо попита тя.
— Нищо на света не може да ме спре да открия убиеца й. Ключът се намира тук. Защо? Как? Кой?
Гласът и изражението му бяха мрачни и решителни. Усмихна се отново и отпи от портокаловия сок, докато вятърът отвън силно блъскаше в прозорците, сякаш се опитваше да разбие стъклата. Роузуотър остави чашата си.
— Нощта сигурно е била като тази, когато са сложили край на живота й.
— Такава беше — каза Пола, чудейки се какво е намислил.
— Имаш ли нещо против да се разходим в тъмното при такъв силен вятър?
Той гледаше някъде встрани от нея, беше вперил поглед в празното, без да чува или вижда останалите посетители. Пола го наблюдаваше и си мислеше, че отмъщението е най-мощният стимул за действие.
— Какво искаш да направиш? — попита го най-накрая.
— Откажи ми, ако не ти харесва идеята. Но аз искам да отида и да видя къде се е случило, как се е случило. Може полицията да е пропуснала или недогледала нещо. Никой не познаваше Карин тъй добре, както аз. Възможно е да ни е оставила някакъв знак, някаква улика.
Тъкмо се готвеше да му отговори, че умни и обучени мъже от Скотланд Ярд вече са претърсили цялото място, когато влезе Нюмън. Спря, щом видя, че Пола не е сама. Тя му кимна да се приближи.
— Боб, това е Виктор Роузуотър — погледна предупредително Нюмън. — Съпругът на Карин. Тримата с Туийд се срещнахме в Базел, както знаеш. Виктор, това е Робърт Нюмън.
— Кореспондентът…
Роузуотър се изправи и се здрависа. Изглежда пристигането на Нюмън му се бе отразило добре. Възвърна обичайното си поведение. Нюмън седна при тях, погледна чашата на Роузуотър и го попита дали пие портокалов сок.
— Да.
— Въздържател ли сте?
— О, съвсем не!
— Може би нещо малко по-силничко би ни дошло добре в такава студена нощ. Какво ще кажете за едно уиски?
— Не, благодаря — Роузуотър изглеждаше объркан. — Като знам как се чувствам в момента, алкохолът едва ли ще ми понесе.
— Виктор искаше да му покажа мястото на трагедията — каза Пола. — Надява се да открие нещо, което полицията е пропуснала.
— Сега? — попита Нюмън с нотка на изненада в гласа.
— Да — продължи Пола, — през онази нощ времето бе същото. А и ми се струва, че бурята поутихна. Не чувам вятъра.
Роузуотър погледна часовника си:
— Помниш ли в колко часа се случи всичко?
— След около час ще улучим точния момент. — Пола погледна Нюмън. — Ще се облека добре и ще бъда готова за разходката.
— Идвам с вас — реши Нюмън.
— Така ще ми бъде много по-спокойно — рече Роузуотър. — Дано не ви затруднявам…
— Глупости — Нюмън се изправи. — Хайде. Отивам да си взема нещата. След няколко минути ще ви чакам във фоайето.
Олдбърг бе мъртъв. Улиците пустееха, когато Пола, Нюмън и Роузуотър излязоха през задния вход на „Браднъл“. Стигнаха до обществения паркинг и градът остана зад тях. Вятърът бе утихнал така внезапно, както се бе появил. Пола усети да я полазват тръпки при звука от стъпките й върху чакъла на паркинга.
Нощта бе лунна и тя можеше да си припомни точно къде бе оставила колата при пристигането си с Карин. Същата кола, която по-късно Бътлър откара в Лондон, докато тя пътуваше към дома си в мерцедеса на Нюмън. Излязоха от паркинга и продължиха по черния път, водещ към яхтклуба „Слодън“. Когато преминаваха край старата, подобна на хамбар, постройка с надпис „Лодки“, облак затули луната и настъпи пълен мрак.
Роузуотър крачеше редом с Пола.
— Сега накъде? — попита той.
— Ще продължим по този противен път още малко и после ще свърнем по една пътека, пресичаща блатата.
Тя запали фенерчето си в момента, в който Роузуотър включи доста по-мощния си прожектор. Зад тях бавно се движеше Нюмън, като осветяваше сам пътя си и се оглеждаше наоколо. Пола тръгна встрани от чакъла, поведе ги надолу по стръмния банкет и продължи по пътеката през блатата. Роузуотър я настигна и забави крачка, щом усети, че дългите му крака й пречат да върви толкова бързо.