— Дали искате да пийнете още нещо.
— Аз съм домакинът — отвърна той. — Какво ще кажете за още една чаша шампанско?
— Вече пих достатъчно. Предложих ви аз да ви почерпя.
— Не, благодаря ви — той отново намести очилата си. — Сигурна ли сте, че не можете да вечеряте с мен?
— Би ми било приятно. Но вече се уговорих за вечеря с двама приятели — тя погледна часовника си. — И ако не възразявате, мистър Сандърс…
— Джеймс…
— Вече ме чакат в ресторанта. За мен беше удоволствие да си поприказваме. Желая ви успех в деловите контакти.
Пола стана и той се изправи заедно с нея, за да отмести стола й. Покашля се, явно несигурен дали да каже още нещо. После й направи предложението, което тя очакваше:
— Може би ще приемете една разходка из околността утре? Можем да обядваме на открито.
Тя се усмихна:
— Много мило от ваша страна. Но утре ми е невъзможно. Имам уговорка. Може би някой друг път. Ако и двамата останем тук…
Тя излезе, а той се упъти обратно към тезгяха. Някаква двойка слезе от асансьора, тя зае мястото им и натисна копчето за първия етаж. Почука на вратата на Туийд по предварително уговорения начин и изчака да й отвори.
Туийд бършеше със салфетка устата си. Имаше посетител. Марлър, облечен в чисто спортно яке, изгладени панталони с ръб и ръчно изработени обувки, блестящи като огледало. Поздрави я с ирония:
— Подозирам, че нашата проницателна дама е свършила нещо полезно — изръмжа той, докато Туийд заключваше вратата.
— Пак сандвичи? — попита Пола с поглед върху подноса до каничката с кафе.
— Знаеш, че когато се стигне до разгръщане на силите, съм все гладен — Туийд седна до масата. — Тъкмо давах инструкции на Марлър. — Той посочи няколко листа с надраскани имена, част от тях подредени в групи и оградени с кръг. Пунктирани линии свързваха някои от групите. Туийд погледна Пола.
— Какво стана с псевдо-англичанина на Нюмън? Ако е такъв.
— Казва се Джеймс Сандърс. Поне така твърди — тя смръщи вежди. — Най-лошото е, че и аз не съм сигурна. Говори превъзходен английски, но не знам дали един истински англичанин би употребявал жаргона така, както той го прави. Подметнах му нещо на френски — питах го дали ще пие още едно. Стори ми се, че тръгна да става от стола, но помръдна толкова слабо, че не мога да бъда сигурна дали ме е разбрал. Нямаме доказателства, че е французин, това е. Сега трябва да сляза за вечеря с Нюмън и Роузуотър и да ви оставя да работите.
— Утре… — изражението на Туийд беше мрачно — бъди извънредно внимателна в Гренвил Грейндж. Имам предчувствие, че там се крои нещо опасно.
15.
Готически ужас.
Пола бе спряла взетата от Нийлд кола пред затворените врати от ковано желязо, които бранеха Гренвил Грейндж. В края на една дълга извита алея тя зърна уродливата сграда. Викторианската архитектура в своя най-отвратителен вид — огромна сива триетажна постройка с две долепени крила. Покривът бе осеян с малки кулички. Фантастичните скулптури на водостоците се открояваха на ясното зимно небе.
След излизането си от Олдбърг тя бе завила наляво по шосе А1094 покрай игрището за голф. Наситеното зелено на хълмовете бе покрито от тежък скреж. При Снейп зави пак наляво, подмина прочутите пивоварни и пое по тесен селски път към Айкин. Често сверяваше маршрута с пътната карта на седалката до нея. Следващият ляв завой я изведе в полето, откъдето се виждаше широката извивка на река Олд, приличаща на ивица синкав лед.
Натисна няколко пъти клаксона и се появи едър мъж в провинциални дрехи, хванал ремъка на свирепо овчарско куче, което озъбено скачаше към нея. Добре дошла в Гренвил Грейндж.
— Какво искате? — попита големият мъж. — Това е частна собственост.
— Очевидно. Казвам се Пола Грей. Имам среща с лорд Дейн Доулиш. На обяд.
— Покажете някакви документи.
— Елате до колата и ги погледнете, по дяволите. И дръжте проклетото си кученце по-далеч от мен. Или се обадете на негова светлост и му кажете, че не искате да ме пуснете в имението…
Без да откъсва очи от нея, пазачът отключи вратите, отвори едната, прибра ремъка на кучето и се приближи към колата. Пола забеляза, че дрехите му изглеждат съвсем нови. Доста необичайно за един пазач.
Показа журналистическата си карта и някои от документите, изработени в лабораторията на Парк Кресънт.
— Влизайте! — гласът му беше злобен.
— Значи сте знаел, че ще дойда.
Усмихна се в пламналото му лице, преди той да тръгне да отваря и другата врата. Натисна рязко педала, като засипа с чакъл кучето и едва не отнесе пазача. Алеята извиваше в широк полукръг пред къщата и оставяше много свободно място за паркиране под перилата на обширната тераса и стълбите, водещи към входа.