Роузуотър отпи от шампанското си и не реагира веднага на изненадващата смяна на темата. Остави чашата, стиснал с пръсти столчето. После поклати глава, усмихна се, а погледът му бавно тръгна нагоре от кръста й и се спря на очите й.
— От това той само губи, сигурен съм. Но изгражда образа му на човек, който не жали пари за опазване на околната среда и консервация на паметници на културата и други редки забележителности. Кой знае, може пък и да е такъв. Да е решил да се оттегли от бизнеса и машинациите, на които е посветил досегашната си кариера.
— Вероятно си прав — тя погледна часовника си. — Имам време за един бърз обяд и след това тръгвам към Лондон. Ти ще останеш ли? Все още ли се опитваш да откриеш кой уби бедната Карин?
— След няколко дни и аз ще дойда в Лондон. Предай на Туийд, че може да ме намери в хотел „Браунс“, ако има нужда от мен. Дотогава оставам в „Браднъл“. А сега можем да обядваме заедно, преди да си тръгнеш и да ме оставиш сам.
— На главната улица има едно добро ресторантче — казва се „Крос Кийс“.
— Да хапнем тук, искаш ли? Гладен съм, а не ми се върви в този студ…
На връщане от гората, където ги бе атакувал хеликоптерът, Нюмън и Марлър се отбиха да обядват в „Крос Кийс“. Бътлър и Нийлд влязоха след тях, но седнаха на отделна маса, сякаш не ги познаваха. Обичайната им процедура при осигуряването на охрана.
— Имаме си компания — прошепна Нюмън, след като взеха поръчката им. — Голямата маса вдясно. Петима са. Онзи, грозният, който явно е шефът, се казва Бранд. Така го нарече Доулиш, когато си тръгвахме.
— О, с мистър Бранд вече се познаваме — отвърна Марлър, без да понижава тона си. — Той се обзаложи с мен, че не мога да стрелям по летящи глинени чинийки.
Едрият мъж, застанал с гръб към тях, бавно се обърна. Несресаната му коса докосваше яката. Столът изскърца по пода. Погледна Марлър и се ухили подигравателно:
— И гушна петстотин парчета, нали, некадърнико?
— Е, не можах да улуча всичките — съгласи се Марлър, необезпокоен от агресивния му тон.
— Всичките? — Бранд покани с ръка останалите от компанията да вземат участие в спора. — Този нещастник няма да улучи от два метра врата на хамбар.
Нюмън обмисляше ситуацията. Преди време Марлър бе налетял на тези негодници в „Крос Кийс“. Те несъмнено бяха разбрали за краха на операцията с хеликоптера и са дошли тук с надеждата отново да го срещнат. Сега искаха да им го върнат. Бяха решили, че е време да се намесят.
— От два метра бих могъл да улуча теб, Бранд, а в момента разстоянието между нас е такова.
— Наистина ли, отрепко?
Бранд блъсна назад стола си и бавно се изправи. Останалите четирима също се раздвижиха и започнаха да се надигат от масата. Бътлър стана и вдигна гумената палка, която носеше в един скрит джоб на шлифера си. Отиде до масата и леко потупа с палката рамото на един от главорезите.
— Някой иска ли да му пръсна черепа? Трябва само да се опита да стане. По-добре останете по местата си, господа. Нека двамата се разберат помежду си. Трябва да се играе честно, не сте ли съгласни?
Имаше нещо застрашително в начина, по който Бътлър стоеше и леко удряше палката в лявата си длан. Висок и добре сложен, той се усмихваше и оглеждаше мъжете около масата. Никой не помръдваше. Бранд се приближи до Нюмън. Той продължаваше да седи, облегнал лакти на масата, сплел пръсти под брадата си. Бранд протегна дясната си ръка, хвана чинията с недоядения обяд и я пусна на пода. Отново се ухили с подигравка:
— Сега ще се наложи да ядеш от земята. Предполагам, че си свикнал. Както повечето кучета…
Десният му юмрук се сви и полетя към челюстта на Нюмън. Той ритна назад стола си и скочи. Това му отне един миг. Бранд не успя да го удари. Нюмън стегна лявата си ръка и я стовари в основата на носа му. Бранд политна назад, а очите му се наляха със сълзи от болката. Десният юмрук на Нюмън смаза челюстта му. Този път Бранд направо отхвръкна. Удари се в тезгяха и се свлече в неподвижна купчина. Мъжът, седнал до празния стол на Бранд, понечи да стане. Нюмън стисна рамото му и го натисна надолу.
— Ако си търсите белята, заповядайте. Но имайте предвид, че съм бивша барета. Ще се постарая да не убивам никого, но понякога стават грешки…
„Не ги излъга“ — помисли си Марлър. Преди време Нюмън бе изкарал подготвителния курс на специалните войскови отряди, докато пишеше статия за тях. Негодникът се отпусна под натиска на ръката му, промърмори нещо, но остана на стола. В края на масата се надигна друг от убийците. Нийлд рязко издърпа стола му и го блъсна назад. Удари го с изпъната ръка през лицето и ускори падането му. Мъжът се срути на земята, а главата му силно се блъсна в пода. Нийлд се наведе над неподвижното тяло и опипа пулса на врата му.