— Сигурен ли си? Откъде знаеш това, Боб?
Гласът и остана спокоен, а той бе очаквал истерия. Звучеше почти доволна.
— Уверявам те, че са мъртви. Знам това, Изабел. Със сигурност. Имам откъде да го науча.
— Значи са умрели същите мъже, които убиха бедния Анри.
— Да, те също са убити — подчерта Нюмън.
— Не съм губила време да ходя да ги гледам. Боб, ядосах ли те? С това, че не те послушах?
Звучеше така, сякаш това я притесняваше повече от новината, която й бе съобщил Нюмън.
— Ще ходиш ли пак в Бордо?
— Не! Обещавам ти, знам, че и преди ти обещах, но сега ще удържа на думата си. Боб, вярваш ми, нали? Кажи, че ми вярваш. Моля те…
Отново увеличи оборотите. Думите й се прескачаха като река, препускаща по бързеите.
— Вярвам ти — увери я Нюмън. — Много хора ще те търсят. Сигурна ли си, че в града никой не знае за къщата на майка ти в Аркашон?
— Да, убедена съм, абсолютно сигурна съм. Казах ти, тя не харесва никого в Бордо, на никого не е говорила за Аркашон. Няма и да им мине през ума да ме търсят тук. Кога ще те видя пак?
— Ще ти се обадя веднага, щом мога. През това време прочети някоя от книгите, които видях в апартамента. Излизай само по тъмно. И крий с нещо косата си. Шапка, шал, каквото и да е…
— Обещавам ти, Боб. Ще я вържа отзад и ще нося шал. Ще ходя с панталон, имам един. Обикновено не нося панталони, защото мисля, че не е женствено. Никой няма да ме познае. Ще те видя ли скоро?
— Веднага щом стане възможно. Някой звъни на вратата. Трябва да свършваме. Горе главата…
Нюмън надникна през тежките завеси на еркерния прозорец, от който се виждаше входът. Вече беше почти тъмно. Ноемврийски тъмно. Марлър стоеше пред входа, хванал в ръка дълга чанта. Това означаваше, че е взел разглобена своята карабина „Армалайт“. Вероятно очакваше неприятности във фабриката на Доулиш. По-надолу по улицата бе паркирал новото си волво — комби.
„Ще пътуваме с неговата кола“ — помисли си Нюмън и тръгна към антрето, за да натисне бутона, отключващ входната врата. Собственият му мерцедес 280 Е все още се намираше при ветеринарния лекар.
— Вземи си нещо топло — каза Марлър, когато влезе. — Навън ще ти се спукат костите от студ.
Марлър носеше кожух с вдигната яка. Нюмън си помисли, че студеното време — прогнозата беше за температури под нулата — може да се окаже от полза. Постовите не обичаха да обикалят много през мразовитите нощи. Надяваше се да е прав в предположенията си.
Още при влизането на Пола в кабинета на Туийд в Парк Кресънт той разбра, че е развълнувана. Тя остави на бюрото картонения плик, който носеше, и съблече велуреното си палто — една от малкото й екстравагантни дрехи. Извади от плика една от снимките на Лазал и я постави пред себе си. Закри я с длан и попита:
— Може ли да си порисувам с флумастера върху снимката? Една от тези, които ни изпрати Лазал?
— Давай. В лабораторията извадиха достатъчно копия.
Туийд не прояви никакво любопитство. Съставяше списък от имена в бележника си. Моника, напротив, тайно наблюдаваше Пола, докато работеше с флумастера. Тя скоро го остави, вдигна снимката и я отдалечи от очите си.
— Той е. Мислех си го, докато ги разглеждах вкъщи.
— Кой? — попита Туийд.
— Лейтенант Бертие, от хората на майор Леми, е тук, в страната. Ще бъда по-точна — вероятно още се намира в хотел „Браднъл“ в Олдбърг.
Занесе снимката на Туийд и я остави пред него. С флумастера бе нарисувала тъмни очила, бе почернила и косата. Туийд погледна снимката, после нея.
— Умно. Права си. Когато тръгвах от „Браднъл“ на нощна разходка из блатата, видях този човек да излиза от бара.
— Нюмън пък го е чул да ругае на френски, когато се препънал. Вие ме накарахте да се запозная с него, което и направих, както знаете. Изведнъж му заговорих на френски, попитах го дали иска още нещо за пиене. Помните ли? Той тръгна да става от стола, за да донесе напитки, но се спря навреме и се престори, че се намества по-удобно. Тогава си помислих, че ме е разбрал. Сега знам, че съм била права.
— Ето че имаме още една връзка между Франция и Сафък. Бертие. Край Олдбърг става нещо много сериозно. Съвпаденията са прекалено много.
— Каза ми, че името му било Джеймс Сандърс — замислено каза Пола, — че търгувал с резервни части и оборудване за кораби, че току-що се е върнал от Париж.
— Още една възможна връзка — веднага реагира Туийд. — Един офицер от подчинените на Леми, представящ се за търговец на корабно оборудване, би имал явна причина да се свърже с Доулиш — заради катамарана „Стоманеният лешояд“. Нови фрагменти от мозайката излизат наяве и се подреждат в една сатанинска комбинация.