— Лапоант наистина не може да оцени истинския талант на Калмар.
— Вярно е. Ще се наложи скоро да напусне „Черният кръг“.
— А Жанин е слаба работа — съгласи се Леми. — Но няма от какво да се притесняваме. Той умее да ласкае президента и го подработва добре.
— Президентът е основното препятствие за плана ни. Не мога да предскажа какво ще предприеме. А ние по-добре да тръгваме. Към Трети корпус…
— Ще отсъствам през следващите тридесет и шест часа — информира Леми шефа си, докато пътуваха на задната седалка на лимузината.
— Толкова дълго ли ще организираш нещата в Лион? — попита Дьо Форж, вечно подозрителен.
— Вие наредихте градът да бъде превърнат в ад. Ще проверя дали нашият контингент е на мястото си. Не можем да разчитаме на аматьорите на Дюбоа. Освен това нашият човек в щаба на Лазал докладва, че някоя си Пола Грей наскоро се е срещала и говорила с началника на DST. Човекът смята, че тя е британски агент. Ще ми предаде нейна снимка, която е успял да направи тайно.
Когато Дьо Форж му отговори, Леми гледаше навън през прозореца.
— Още една поръчка за Калмар? Ти решавай. А ние ще се справим, независимо колко ще отсъстваш.
21.
В Парк Кресънт Туийд подреждаше листовете с информация, преди да определи екипите, заминаващи за Франция. Повечето от данните бяха в главата му, но — винаги педантичен — той разчиташе на написаното, в случай че пропусне някоя подробност. Погледна Моника. Беше късно през нощта.
— Интересува ме Бранд — Пола и Нюмън са го видели в Гренвил Грейндж. По-късно е участвал в сбиването в онази олдбъргска кръчма. Намери всичко, което можеш, за него. Предполагам, че е дясната ръка на Доулиш. Действай бързо.
— Трябва ви за вчера, разбира се — отвърна Пола.
— Или завчера…
Марлър паркира волвото си на завоя преди входа на фабриката на Доулиш. Обърна колата така, че фаровете сочеха пътя, по който бяха дошли — осигури бързото им измъкване в случай на опасност.
— Луната най-после се скри зад облаците — каза Нюмън, когато последва Марлър вън от колата. — Да се надяваме, че няма да се появи отново в най-неподходящия момент…
И двамата бяха въоръжени. В кобура на кръста Нюмън носеше „Смит енд Уесън“, калибър 38. Марлър разчиташе на своята „Армалайт“. Бяха увили около левите си ръце малки одеяла, на краката си носеха обувки с каучукови подметки. Тръгнаха бързо по пътя. На завоя спряха, ослушаха се и внимателно огледаха оградата на предприятието. Не чуха никакъв звук, нямаше и следа от пазачите и кучетата им.
— Не очакват да опитаме втори път — прошепна Нюмън.
— Да се надяваме… — сухо отвърна Марлър.
Приближиха се до жиците и отново спряха. Пак се ослушаха, вперили очи в тъмното. Тишината на нощната гора ги потискаше и изнервяше. Нюмън взе решението.
— Хайде да свършваме. Ти си пръв.
Марлър извади отвертка с дървена дръжка, отиде до портала, обърна се и извървя същото разстояние, както при предишното им идване. Пресегна се и притисна металния край на отвертката към кабелите, които се подаваха от една пластмасова бяла изолационна тръба. Освети го кратък блясък.
— Електрическата мрежа е извън строя. Да се надяваме, че не съм задействал алармената — каза той и застана зад Нюмън.
— Скоро ще разберем. Да не им оставяме време да реагират…
Под одеялата всеки носеше малка метална сгъваема стълба. Нюмън извади своята, разгъна я и я подпря на оградата. Крайната стъпенка, която опираше в жиците, беше изолирана с каучук. Марлър се изкачи нагоре, пресегна се и метна одеялото на Нюмън върху горната част на мрежата. Прехвърли се и скочи от другата страна. Вече вътре, той бързо разпъна своята стълба и я изправи до оградата. Така нямаше да се бавят на връщане. Изкачи се обратно и метна одеялото си върху това на Нюмън.
Партньорът му бе по-тежък от стройния Марлър. След секунди Нюмън се изправи до него. И двамата се намираха на територията на противника.
— Внимавай къде стъпваш — предупреди Нюмън. — Аз ще водя. Имам обаче някакво странно чувство. Отсъствието на патрулите не е нормално…
Част от съзнанието му се върна назад през годините. Спомни си ученията в базата на SAS, когато трябваше да напише статия за легендарните елитни бойци. Тогава успя да завърши курса, макар и не лесно. Сега отново чуваше гласа на мъжа, който водеше обучението им — така и не разбра името му, всички се обръщаха към него със „Сардж“, сержанта. Той им обясняваше: „Когато влизате в охранявана зона, никога не забравяйте, че земята, по която стъпвате, може да се окаже най-опасна…“