Пилотът поглежда малкия квадрат океанска вода и преглъща.
— Шегувате ли се?
— Е, не е топла вана — казва Остин, но ако не измислите начин да изкараме на вода вашата подводница, това е едничкият ни път навън от кораба.
— Абе, няма да е по-сложно от тренировките по оцеляване, провеждани в академията — заявява капитанът бодро, но лицето му е побеляло.
— Не разполагаме със запасни бутилки, затова ще дишаме по двама. Трябва да преодолеем тридесет-четиридесет метра. Отварянето на шлюза вероятно се известява по някакъв начин на мостика, така че не разполагаме с много време.
Независимо от заявлението си, капитанът не изглежда особено ентусиазиран, но въпреки това, нахлузва качулката и спуска маската пред лицето си.
— Да вървим, преди да съм се отказал! — казва той.
Остин му подава запасната дихателна тръба, известна като „октоподче“. Траут прави същото с пилота. Когато всичко е готово, Остин хваща капитана за ръце и двамата скачат в отвора. Потъват в облак мехурчета, които се разсейват бързо и Кърт вижда светлината от фенера на Пол наблизо. Остин започва да плува. Ритниците на моряка са неравномерни, а сиамската хватка им пречи, но въпреки това успяват да се измъкнат изпод масивното дъно на кораба.
Остин усеща, че тялото му се издига и спуска. Морето се разлюлява. Компасът е абсолютно безполезен до огромната метална маса на „Атаман“-а. Трябва да се осланя на собственото си чувство за ориентация.
Когато решава, че се е отдалечил на повече от тридесет метра, Остин спира и дава знак на останалите да сторят същото. Увиснали така на десет метра под водната повърхност, те чакат Остин да върже към китката си края на найлонова корда, която задържа миниатюрен самонадуващ се буй. Той изскача над водата и започва да изпраща радиосигнали с местоположението им.
Следващите няколко минути са особено мъчителни. Независимо от термоизолиращите костюми, студената вода щипе голите им китки и участъците около маските. Подводничарите са куражлии, но продължителното затворничество ги е лишило от форма. Остин се пита, какво ли ще правят, ако лодката не се появи. Докато обмисля безрадостната перспектива, в слушалките чува гласа на Дженкинс:
— Улових позивната ви. Как сте?
— Добре. Взехме двама стопаджии, но скоро ще пукнат от студ.
— Идвам!
Остин дава знак на останалите да бъдат готови. Моряците отговарят с жестове, но бавността на движенията им показва, че са изтощени. А им трябват още малко сили. Четиримата обръщат лица нагоре, доловили приглушения шум от двигател. Той се засилва, докато лодката застава точно над тях.
Остин сочи с палец нагоре. Двамата с Пол поемат натам, като дърпат уморените си другари. Остин държи свободната си ръка изпъната нагоре и докосва влачената от лодката мрежа. Другата двойка успява да се вкопчи в мрежестия джоб, където попада всъщност уловената риба.
Видял, че всички са се заловили за мрежите, Остин съобщава на Дженкинс:
— Всички са на борда!
Лодката засилва ход и мъжете зад нея имат усещането, че някой се мъчи да им изтръгне ръцете от раменете. След първоначалното дръпване обаче, плаването става съвсем поносимо. Съпротивлението на водата се мъчи да ги откъсне от мрежите, но те се държат, докато Дженкинс отдалечи лодката достатъчно и спира.
— Тегля! — предупреждава той.
Остин и Траут се хващат по-здраво, докато мрежата ги изтегля на повърхността. Но с това мъките им не свършват. Вълните започват да ги подмятат заедно с тежкия им товар и чак след като се освобождават от бутилките и поясите, започват да се носят върху вълните, вместо да се сражават с тях.
Дженкинс се е надвесил над огромния метален барабан, на който се намотава мрежата. Остин и капитанът са само на метър-два от спасителния борд, но подивялото море ги подмята нагоре-надолу, като ту ги потапя, ту ги измъква от водната стихия. Над нея се стелят задушливи отпадъчни газове от ауспуха на двигателя. За капак на всичко, дясната ръка на Кърт се оплита в мрежата.