От първия излизат двама морски пехотинци и един цивилен. Докато униформените застават мирно, от двете страни на стълбичката, цивилният се изкачва пъргаво по нея, с черна чанта в ръка. Той почуква на вратата, която се отваря начаса и от процепа щръква главата на Остин.
— Аз съм капитан Морис, военен лекар — представя се цивилният. — Дошъл съм да прегледам нашите хора. — Той поглежда през рамото на Кърт и вижда безжизнените тела на капитана и пилота, отпуснати в креслата си.
— Мили Боже! Мъртви ли са?
— Да, мъртво пияни са — потвърждава Остин. — Празнувахме завръщането им у дома и те малко прекалиха. Може би тези спретнати млади момчета долу биха им помогнали при слизането!
Капитан Морис повиква пехотинците и те смъкват подводничарите по стълбичката. Студеният вечерен въздух вдъхва живот у двамата пияни. Те благодарят горещо на Остин и Траут, залитат към средната кола и потъват в нощта, придружени от свистене на гуми, оставили двамата си спасители да дишат изгорелите газове.
Стоповете им още не са се загубили, когато от сянката се появява една фигура и глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг, заявява:
— Това е то, тяхната благодарност! Можеха поне да ви извикат по едно такси, та да се приберете по домовете.
Остин гледа след военните машини.
— Военните не обичат да разкриват широките си възможности — отбелязва той.
— Майната им! — изказва становището си адмирал Сендекър. — Мога ли да ви предложа услугите си?
— Най-доброто предложение напоследък.
Двамата с Траут се вмъкват в паркирания наблизо джип чероки. Сендекър не обича лимузините, както и всички останали благини, свързани с високия пост и предпочита лично да управлява една от високопроходимите служебни коли на НАМПД. Сендекър изчаква двамата пилоти да се оправят с машината, за да откара и тях до паркинга, където са колите им.
Остин се обажда на адмирала още от Мейн, за да му докладва обстановката. По пътя Сендекър казва:
— Знам, че се повтарям, но вие заслужавате медал, момчета, заради проникването на борда на онзи кораб!
— Предпочитам слизането от този борд — заявява Траут, с характерното си чувство за хумор, — макар че може никога вече да не отида за риба, след като видях мрежата, от гледната точка на самата риба.
Сендекър се смее.
— Напълно ли сте убедени, че никой на борда няма да допусне, че морячетата са освободени?
— Може някой от екипажа да си спомни, че ни е видял и да свърже нещата с липсващите водолазни костюми и отворения люк на шлюза, но се съмнявам, че ще допуснат възможността някой да извърши толкова отчаяно нещо и да се измъкне невредим.
— И аз така мисля. Те ще докладват на Разов за липсата на пленниците, но ще приемат, че са загинали от удавяне или преохлаждане. Дори да заподозрат чуждо проникване, надали биха споделили тези си подозрения с Разов, който без съмнение би ги убил.
— Той може да научи истината, когато военните съобщят за спасяването на целия екипаж.
— Помолих морските да потулят цялата работа, което те направиха с най-голяма охота. Всички членове на екипажа ще се приберат при семействата си и ще получат дългосрочни отпуски за почивка и възстановяване.
— Това ще ни спечели време.
— Всяка минута ще ни бъде от полза! Наспете се хубавичко, а утре заран ще поговорим!
Сендекър оставя Траут пред къщата му в Джорджтаун, а сетне откарва Остин до Феърфакс. Остин пуска чантата си във входното антре, а сам отива в кабинета си, просторно помещение, обзаведено в колониален стил, пълно с книги и колекцията му от съвременен джаз.
Червената светлина на телефонния секретар премигва. Прослушва обажданията, за да установи с радост, че Завала се е върнал от Англия. Кърт взема една бира от хладилника и се настанява в креслото, с телефон в ръка. Джо вдига слушалката след първото позвъняване. Разговарят надълго и широко. Завала разказва за срещата си с лорд Додсън, а Кърт споделя преживяното на кораба.
Остин излиза на верандата и поема дълбоко влажния речен въздух. От това главата му се прояснява. Замисля се за драмата в Черно море, разиграла се преди десетилетия. С течение на времето, хората, които са се борили за живота си тогава, са станали така безплътни, както и светлините по брега на Мериленд. Ехото от гласовете им обаче и днес се чува, след повече от осемдесет години.
Според казаното от Завала, императрицата и нейните дъщери са се намирали на борда на „Одеска звезда“, заедно с малка част от царското съкровище, когато корабът е бил нападнат и потопен. Съкровището се намира сега вероятно в ръцете на Разов. Остин не може да си отговори на въпроса, защо един по-богат от Крез човек ще си дава толкова труд, за да измъкне още малко злато под морската повърхност. Алчността не знае предел, заключава той.