Остин го приветства на турски:
— Мараба. Мога ли да се кача на борда?
Мъжът вдига поглед.
— Мараба. — И го кани с жест в лодката.
Остин изкачва късичкия трап и стъпва на палубата. Гемията е около седемнадесет метра дълга, с широка, удобна за работа палуба. Погледът на госта обхожда „Торгут“, като отчита изключителните усилия да се върне към живот един съд, който сам принадлежи към епохата на своето име. Отива до седналия мъж и казва:
— Търся капитан Кемал.
— Аз съм Кемал — отвръща мъжът. Пръстите му не спират да пърхат над мрежата, като не пропускат нито една дупка.
Капитанът е дребно човече на около петдесет. Лицето му е тясно, а маслинената кожа е почервеняла от съприкосновението със солена вода и парещи слънчеви лъчи. Върху сивеещата си тъмнокестенява коса носи малко кепче, а лицето му е гладко избръснато, ако не смятаме подобните на четка за зъби мустачки, които сякаш се държат на мястото си от голям гърбав нос. Миниатюрен транзистор, в краката на рибаря, свири турски мелодии.
— Аз съм Кърт Остин. Работя в Националната Агенция за Морско и Подводно Дело на САЩ. Бях в екипажа на „Арго“, когато са убили вашия братовчед Мехмед.
Кемал кимва сериозно и оставя мрежата.
— Тази сутрин го погребахме — казва той на приличен английски. Кемал докосва ръкава на сакото си, за да покаже, че е облечен в най-хубавия си и единствен костюм.
— Научих за това. Надявам се, че не ви притеснявам с неочакваното си посещение.
Капитанът поклаща глава и сочи един куп мрежи.
— Седнете, мистър Остин.
— Английският ви е много добър.
— Благодаря. Когато бях по-млад, работех като готвач в една американска военна база, недалеч от Анкара. — Той разкрива в усмивка превъзходни бели зъби. — Плащаха много добре и аз работех усърдно, за да спестя пари за тази лодка.
— Виждам, че сте й дал името на велик адмирал.
Кемал вдига вежди, явно доволен.
— Торгут е славен герой на моя народ.
— Знам. Чел съм негова биография.
Капитанът изучава Остин с хлътналите си кафяви очи.
— Благодарете на НАМПД от мое име. Би било твърде печално за близките на Мехмед, ако бяха лишени от възможността да предадат тялото му на земята.
— Непременно ще предам думите ви на капитан Атууд. За вас спомена мис Дорн.
Рибарят се усмихва.
— Красивата репортерка дойде при мен снощи. Каза, че ще се погрижат за вдовицата на Мехмед. Парите няма да върнат Мехмед, но са повече отколкото би спечелил за цял живот. — Той клати в почуда глава. — Аллах е велик.
— Звънях в хотела й, но ми казаха, че е напуснала.
— Замина за Париж. Иска да ме наеме отново, но първо ще иска разрешение от шефовете си.
Остин посреща със смесени чувства новината за заминаването на Каела. От една страна, съжалява за пропуснатата възможност да я опознае по-добре, но от друга, си дава сметка, че такава връзка би отклонила вниманието му от поставената задача.
— Каза ли нещо друго мис Дорн?
— Разказа ми какво е станало с Мехмед. Каза, че някакви конници стреляли срещу тях и убили моя братовчед. — Той смръщва вежди. — Отвратителни хора. Мехмед не е обидил жива душа.
— Да, такива са. Отвратителни.
— Каза ми и как сте ги нападнал със самолетчето си. Колцина убихте?
— Не се знае — открихме един труп.
— Добре. Имате ли представа кои са тези хора, дето го убиха?
— Не, но имам намерение да науча.
Кемал вдига вежди.
— Ще отидете отново там?
— Стига да намеря лодка за целта.
— Но нали разполагате с големия кораб на НАМПД?
— Не може да се използва държавен кораб. — Остин оглежда отново „Торгут“. — Трябва ми съд, който да не привлича вниманието.
Капитанът разбира.
— Нещо като рибарска гемия, може би?
Остин се смее.
— Да, именно нещо като рибарска гемия.
Кемал гледа известно време Остин в очите, после става и се отправя към кормилната рубка. Връща се с голяма бутилка и два очукани филджана за кафе. Изважда тапата, пълни щедро чашите и подава едната на Остин.
— Бог да прости Мехмед.
Чукват се и Кемал поема щедра глътка, сякаш силната напитка е изворна водица.
По характерната остра миризма Остин разбира, че това е силната турска напитка ракъ. Макар да няма навика да се сближава с алкохола преди пладне, той не иска да бъде неучтив. Внимателно поема глътка от огненото питие и докато то се стича в гърлото му, си мисли, че вероятно такова е усещането и при поглъщане на счупени стъкла.