Остин долепя ухо до нея и наостря слух. Като не чува нищо, открехва леко вратата. След това внимателно я отваря широко и прави знак на Завала да приближи. Намират се в коридор, осветяван от скрити в тавана лампи. Коридорът е достатъчно широк, за да мине по него войнишка колона по четирима. Излят е изцяло от бетон, както и противобомбеното убежище на долния етаж.
От едната страна са наредени няколко врати. Първата е камера за дълбоко замразяване, натъпкана с месо и зеленчуци. В следващата има консерви. Следва просторна кухня с пекарна. До нея има столова, обзаведена с дълги маси и пейки. Миризмата на готвено става все по-силна.
Остин приближава някаква маса, забърсва трохите върху нея и бучва пръст в малка локвичка вода.
— Отваряй си очите на четири! Някой от постоянното присъствие може още да се навърта наоколо — казва той.
Друга врата свързва столовата с празна спалня, в която преброяват петдесет легла. Те са разхвърляни, а шкафчетата до тях — празни. Спалнята е свързана с малка дневна, обзаведена с няколко маси и столове. Остин приближава шахматна дъска, мисли за момент и като премества черния офицер, обявява:
— Мат.
Двамата се връщат към главното стълбище и се изкачват на следващото равнище. В отличие от спартанската обстановка долу, тук стените са облицовани с дърво, а подовете — покрити с дебели персийски килими. Минават през няколко кабинета и заседателни зали. По стените виси по някоя и друга излиняла карта, но в бюрата и шкафовете цари пълна пустота.
— Тук трябва да са работили шефовете на базата — обажда се Остин.
— Бая време има, откак е ставало това — казва Завала. — Доста злокобно местенце. Дали да не извикаме Гонителите на духове?
— Типчетата, дето ме свалиха онзи ден, изобщо не бяха духове.
Минават през няколко обзаведени с по две легла стаи, които биха могли да бъдат офицерски спални, за да стигнат до просторен и луксозно обзаведен апартамент. Полираните дъбови подове са застлани със скъпи ориенталски килими. Изисканите мебели са изработени от тежко, тъмно дърво.
Стените са изрисувани в съгласие с византийската и близкоизточната традиция, с видимо предпочитание към червени тъкани и злато.
Завала наблюдава образа на сластна девица — една от няколкото, красящи стените — и казва:
— Като се върна, ще си преустроя жилището в стил „харем модерн“.
Остин не може да си представи един съветски командир на подводница, с челюсти на булдог, насред тази декадентска обстановка.
— Вероятно някой така си представя бардаците от викторианската епоха.
Независимо от празните приказки, и двамата са нащрек. Остин не е забравил дивото насилие, което го посрещна на този гостоприемен бряг. От сегашната тишина кожата му настръхва. Продължават да разглеждат покоите и стигат накрая до дебела дървена врата, резбована с множество орнаменти, сред които се мъдри буквата „Р“.
Завала разглежда античната брава и бързо изважда калъф от мека кожа, чието съдържание би довело до арестуването му в повечето цивилизовани страни. Избира си един особено голям инструмент.
— Това трябва да свърши работа — решава той. — Опипва с ръка яката врата и панти. — Сигурно държат нещо ценно вътре, но защо не са монтирали по-сигурна брава? — Човърка малко в добре смазания механизъм, който се отваря с ядно щракване.
Остин долепя ухо до вратата. Не чува нищо и хваща дръжката. Спира за момент с мисълта, дали пък всяка тяхна стъпка не е била проследена от скрити камери, а сега зад вратата ги очаква банда главорези, изгарящи от нетърпение да им забият куршум в сърцето или кинжал в окото. Устните му се свиват в горчива усмивка. Дали в сърцето или в окото — смъртта му е в кърпа вързана.
Остин не може да си спомни кой бе казал, че няма по-добра защита от нападението, но винаги е смятал този постановка за отлична. Дръпва петлето на пистолета, кимва към Завала, отваря рязко вратата и се хвърля през нея.
14
Черната лада с карирана ивица отстрани подскача по неравния път, а всеки болт на измъчената и рама вие с болка и протест. Дупчестата алея минава сред високи борове, за да стигне до група хижи в селски стил, скупчени на брега на Черно море. Таксито продължава да се полюлява върху отслабналите си ресори, дори и след като Пол и Гемей Траут измъкват с мъка тела от задната му седалка. Вземат торбите си от покрива на колата и се разплащат с шофьора. Таксито поема назад, потънало в облак прах, а вратата на най-близката хижа се отваря с трясък. През нея изскача мъжага, чийто рев разлюлява дърветата.