— Става — отвръща Юри, доволен, че е вече съзаклятник.
Тримата стискат ръце.
Слънцето се е спуснало над хоризонта и сенките над лагера са се издължили, когато пристигат. Тримата въздъхват от облекчение да видят познатия бряг. Едва ли щяха да го сторят, ако знаеха, че подобното на птица петънце, високо в небето над тях, е хеликоптер, снабден с мощна оптика.
На брега ги очаква професор Орлов. Той нагазва водата и дърпа лодката върху пясъка.
— Здравейте, приятели. Виждам, че сте се запознали със сина ми.
— Той беше така любезен да ни поразходи — отвръща Гемей. Тя скача отстрани и закрива с тяло оставената от куршума дупка в борда на лодката. — Побъбрихме си за настоящето и бъдещето.
— Настоящето предвижда да отскочите до бараката си и да се приготвите за вечеря, а бъдещето включва самата прекрасна вечеря и дълги приказки за доброто старо време. Ние може да живеем примитивно в битово отношение, но се храним добре. — И той потупва изразително внушителния си корем.
Професорът ги придружава до голямата поляна, където заявява, че очаква завръщането им след половин час. После се отдалечава в компанията на сина си. Юри ги поглежда през рамо и им смига. Посланието е ясно — тайната ще бъде запазена.
Пол и Гемей се връщат в бунгалото си, за да отмият от телата си солта от пот и морска вода, наслоила се в резултат от последното приключение. Гемей се докарва в маркови джинси, които подчертават формите на дългите й крака, лилава блуза и блейзър. Пол не се отказва от изтънчения си вкус. Обува широки панталони в цвят каки, слага си бледо зелена риза ала Гетсби и виолетова папийонка. Край масата са се събрали и други обитатели на лагера. Съпрузите Траут виждат отново възрастната двойка и се запознават с млад физик, който прилича на писателя Александър Солженицин и двойка младоженци — студенти в политехниката на Ростов. Грубата маса е застлана с красива бродирана покривка, върху която са подредени яркоцветни порцеланови съдове. Японски фенери хвърлят живописни сенки наоколо.
Орлов грейва в широка усмивка, когато ги вижда да приближават.
— А, моите американски гости. Изглеждаш прекрасно, Гемей, а ти Пол, си елегантен както винаги. Нова папийонка? Сигурно имаш хиляди.
— Тази ми слабост започва да натежава на семейния бюджет. Да познаваш някой, който произвежда по-евтинки?
Професорът избухва в гръмък смях и превежда на другите. После ги настанява на отредените им места, потрива доволно ръце и се насочва към своята барака, за да организира вечерята. Тя включва баница с пушена сьомга и бистър борш. Професорът се е погрижил и за каса с прочутото руско шампанско. Независимо от липсата на водка и общ език, вечерята се проточва дълга и шумна в най-приятелска атмосфера. Минава полунощ, когато американците стават от масата и се разделят с останалите.
— Но веселбата едва започва! — сърди се Орлов. Той се е зачервил от изпития алкохол и току-що привършилата неприлична версия на руска частушка.
— Не я разваляйте заради нас — казва Пол. — Прекарахме дълъг ден и това започва да ни се отразява.
— Сигурно сте много изморени, пък аз ви държа на масата с певческите си опити.
Пол се потупва по корема.
— Отличен домакин си. Но днес съм малко по-стар от времето, когато осъмвахме в „Капитан Кид“.
— Явно си загубил тренинг, приятелю. Една седмица тук ще ти върне формата на бърза ръка. — Той прегръща и двамата. — Но, разбирам ви. Искате ли Юри да ви изпрати?
— Благодаря, професоре. Ще се ориентираме и сами — отвръща Гемей. — До утре.
След още прегръдки и целувки, те си тръгват. На път към едничката светлина на закачената на тяхната барака гола крушка, те чуват Орлов да пее неузнаваема руска версия на „Какво да го правим пияния моряк?“.
— Не му завиждам за махмурлука, който ще го нагази утре заран — отбелязва Гемей.
— Никой не може да пие като руснаците.
Те стъпват усмихнати на верандата. Не са преувеличили умората си. Мият зъби, събличат се и се пъхат под хладните чаршафи. След броени минути заспиват. Гемей спи по-леко. Призори се буди, сяда в леглото и се ослушва. Не може да разбере какво я е събудило. Гласове. Високи и възбудени. Тя разтърсва Пол.
— Какво има? — мърмори той сънено.
— Слушай. Като че ли… играят деца?
Но в същия миг, вик на неподправен ужас разцепва въздуха.
— Това не са деца — отвръща Пол и скача от леглото. Пъха се в панталоните, като за малко не пада по лице. Гемей бързо нахлузва шортите и облича лека блузка. Изскачат на верандата, откъдето виждат червеникаво сияние между дърветата. Във въздуха виси тежка миризма на пушек.