— Пожар! — възкликва Пол.
Тичат по пътеката боси и за малко не събарят Юри, който бяга срещу тях.
— Какво става? — пита Пол.
— Тихо! — отвръща Юри, останал без дъх. — Трябва да се скрием. Натам!
Двамата поглеждат още един път към огъня, а после хукват след Юри. Той бяга с бързи дълги крачки. Когато навлизат навътре в боровата гора, той хваща Гемей за лакътя и я дърпа върху меката покривка от иглици. Прави знак на Юри да залегне. Чуват пукот на клечки и груби гласове. Пол се надига, за да погледне, но Юри го дърпа към земята. След няколко минути шумовете заглъхват. Юри проговаря в тъмното:
— Спях в бараката на татко — казва той, с прегракнал от напрежение глас. — Някакви мъже се появиха в нощта.
— Какви?
— Нямам представа. Бяха маскирани. Измъкнаха ни от леглата. Търсеха червенокосата жена и мъжа. Баща ми каза, че сте си заминали. Не му повярваха. Биха го. Той ми каза на английски да ви предупредя. В суматохата се измъкнах и хукнах към вас.
— Колко бяха?
— Десетина може би. Не знам точно. Тъмно беше. Сигурно са дошли с лодка. Иначе щяхме да ги чуем.
— Трябва да отидем при баща ти.
— Добре, следвайте ме!
Пол хваща Юри за шортите, а Гемей държи мъжа си за ръка и така тримата се промъкват по обиколен маршрут към лагера. Димът става по-гъст. Скоро виждат източника му — бараката на професора. Излизат от дърветата и отиват при хората, които пръскат горящото бунгало с маркучи, очевидно захранвани от моторна помпа. Не успяват да спасят постройката, но не позволяват на огъня да се разпростре върху съседните бараки и гората. Неколцина по-възрастни са се събрали в групичка. Юри говори с тях на руски, а после казва на Пол:
— Били си тръгнали. Видели ги да се отдалечават с лодка.
Пръсват се да дирят Орлов. Той лежи на земята, потънал в кръв. Гемей коленичи, за да провери пулса и да усети дъха му, след това опипва ставите и крайниците.
— Не можем ли да го преместим на по-удобно място? — пита тя.
Вдигат го върху дървената маса и го завиват с бродираната покривка. Донасят топла вода и кърпи, по молба на Гемей. Тя измива внимателно кръвта от лицето и оплешивяващото теме.
— Кървенето е спряло — отбелязва тя. — Идва от главата, така че нещата са по-зле, отколкото изглеждат на пръв поглед. От устата също тече, но ми се струва, че причината не е вътрешна.
Устните на Пол се свиват при вида на незаслужено пострадалия колега.
— Използвали са го като боксова круша — казва той.
Професорът се размърдва и казва нещо на руски. Пол се навежда над него, а после казва усмихнат:
— Иска водка.
Отгоре им пада пепел от пожара, а пушекът затруднява дишането и Пол предлага да се отдалечат. Заедно с други трима, пренася професора в най-отдалечената барака. Слагат го в леглото, покриват го с одеяло и му донасят чаша водка.
— Съжалявам, че не е шампанско — казва Гемей, като му поднася чашата и придържа тила с длан.
Част от течността се разлива покрай устата, но Орлов съумява да глътне достатъчно от силната напитка, за да върне цвета на бузите си. Пол придърпва стол до леглото.
— Говори ли ти се в момента?
— Ако не скриеш водката, мога да ти говоря цяла нощ. Какво стана с бунгалото ми?
— Пожарникарите не можаха да го спасят, но и не позволиха на пожара да се разрасне.
Доволна усмивка разпъва подутите устни на професора.
— Първата ми работа тук беше да организирам противопожарна служба. Вода теглим направо от морето.
— Кажете ни, моля, какво точно стана — пита Гемей, докато бърше лицето на професора с влажна кърпа.
— Спяхме си най-спокойно — започва той. — Някакви мъже нахълтаха в бараката. Тук никой не заключва. Искаха да знаят, къде са хората от лодката. Отначало не разбрах какво изобщо искат, но после се сетих за вас. Естествено, казах, че не знам нищо. Пребиха ме на бърза ръка.
— Аз изтичах да ги предупредя — обажда се Юри. — Те тръгнаха да ни търсят. Крихме се в гората, докато си отидоха.
Орлов протяга ръка и го потупва по рамото.
— Правилно си постъпил — казва той.
Иска още водка. Питието сякаш прояснява съзнанието му. Като гледа Пол в очите, ученият казва: