— Е, приятелю, май двамата с Гемей сте успели да завържете няколко интригуващи приятелства по време на краткия си престой у нас. Вероятно, докато се разхождахте с лодката?
— Много съжалявам, наистина — казва Пол. — Сигурно ние сме отговорни за цялата бъркотия. Всичко беше толкова непредвидимо! Направихме и сина ти съучастник.
Пол разказва на Орлов за подозренията на НАМПД и за случилото се през деня.
— АТАМАН? — повтаря Орлов. — В известен смисъл реакцията им не ме изненадва. Такива корпорации имат склонност да действат така, сякаш законите не се отнасят до тях.
Гемей казва:
— На борда на яхтата имаше един изключително странен субект. Тясно лице, дълги коси, огромна брада. Това ли е Разов?
— Не ми прилича на него. Сигурно е бил приятелят му, шантавият калугер.
— Моля?
— Казва се Борис. Дори не знам истинското му име. Разправят, че е второто аз на Разов, неговият ментор. Малцина са го виждали. Имала сте голям късмет.
— Не знам дали беше точно късмет — отвръща Гемей. — Сигурна съм, че и той ни видя.
— Навярно той е насъскал хрътките — обажда се Пол.
Орлов въздъхва.
— Това е положението в Русия днес. Съветвани от побъркани псевдомонаси, главорези безчинстват на воля. Просто не искам да повярвам, че Разов е добил такава мощ.
— Питам се — обажда се отново Пол, — как са разбрали, къде трябва да ни търсят. Сигурен съм, че Юри успя да им се измъкне с лодката.
— Може би, по-голям интерес представлява въпросът, какво са щели да направят с нас, ако ни бяха заловили? — намесва се Гемей, а после казва на професора и сина му: — Наистина съжаляваме дълбоко за станалото. Как да се реваншираме?
— Може би, бихте ни оказали известна помощ при възстановяване на бунгалото — отвръща Орлов, след кратък размисъл.
— Затова няма какво въобще да се говори — казва Пол, — а нещо друго?
Орлов въси вежди.
— Ами, може и още нещо — казва той усмихнат. — Както ви е известно, Юри мечтае да посети Америка.
— Смятай го за решено, обаче при условие, че го придружиш.
Професорът не крие радостта си.
— Спечели с голям пазарлък, приятелю — смее се той.
— Аз съм корав янки — недей го забравя! Мисля да тръгваме с Гемей утре.
— Толкова скоро?
— За всички така ще е най-добре.
Разговарят докато изтощението надделява и професорът заспива. Двамата Траут и Юри си разпределят смените, така че постоянно да има един бодърстващ, докато останалите почиват.
Утрото настъпва без инциденти и след бърза закуска, семейството се сбогува, с обещанието да се видят отново след няколко месеца в Щатите. Взема ги същото раздрънкано такси.
Докато ладата подскача по черния път, Гемей хвърля поглед през задното стъкло към изпепелената барака. Над нея още се стеле дим.
— Доста има да разправяме на Кърт, когато се видим — казва тя.
Очите на Пол блясват весело.
— Доколкото го познавам, сигурно неговите новини ще са още по-интересни.
17
Мъжът, известен на Кърт като „Иван“, гледа с невярващи очи светилището на Романови. Остин му е демонстрирал току-що пеещия стол.
— Твърде необичайна находка! — отбелязва руснакът.
Кърт отговаря с крива усмивка:
— Значи, простено ни е, че нахлухме с оръжие в ръка?
— Не само това — именно така исках да постъпите.
— Странен човек си ти, Иван! — казва Остин и клати глава.
— Може и така да е, но в дадения случай, действията ми се подчиняват на желязна логика. — Той показва с палец и показалец: — Ей толкова дебела папка имам за теб, да не говорим за личния ми опит. Ясно си давах сметка, че няма по-добър начин да те вкарам в играта от този, да ти я забраня.
— И защо трябваше да прибягваш до такъв изтънчен макиавелизъм? Защо просто не ме покани? Аз съм доста сговорчив.
— Защото знам, че не си вчерашен. Ако тогава в Истанбул, бях помолил за твоята помощ, как би реагирал, като се има предвид историята на нашите взаимоотношения?
— Де да знам? — отвръща Остин, като свива рамене.
— Но аз знам. Веднага щеше да си кажеш, че това е капан, хитра уловка, с която те примамвам, за да си го върна за този малък спомен от нашата последна среща. — И руснакът докосва с пръст белега.