Капитанът съобщава за инцидента на пристанищните власти, но неизвестно защо, не споменава нищо за момичето. Този пропуск се мотивира, едва в края на книгата:
„Навярно моите скъпи читатели ще се попитат, какво ли е станало с малката морска сирена. Днес, след толкова много години, вече мога да споделя истината. Когато намерих хванатото за онзи капак момиче, аз бях вече женен от пет години. През цялото това време, моята красива и млада жена не успя да зачене. След връщането си в Кавказ, ние осиновихме Мария. Тя бе наша радост и утеха, докато жена ми почина, а след това сама се омъжи и народи деца. Днес, когато съм се оттеглил вече от активен живот, чувствам свободата да съобщя пред света за този морски дар, след годините несгоди, които бях преживял.“
Пърлмътър оставя книгата и взема статията от лондонския вестник. Авторът има куп забележки относно литературната стойност на творбата, но е силно заинтригуван от малката сирена. Пърлмътър допуска, че някой по-внимателен служител на „Лойд“ би могъл да приложи статията към досието на „Одеска звезда“.
Разказът на капитана е така завладяващ, че Пърлмътър забравя да закуси. Той бързо поправя грешката, като намазва порция трюфелна паста за двадесет долара върху една бисквитка и лакомо я налапва. Върнал се в действителността, той хвърля поглед през прозореца. След това си спомня споменатия от Босуърт лорд Додсън. Прочита отново бележката и се пита, защо ли им е на близките да изземват част от архива?
Независимо от тромавия си външен вид, Пърлмътър е човек на действието. Той грабва слушалката и звъни на неколцина познати в Лондон. За нула време узнава, че внукът на лорда, сам лорд, е жив и пребивава в Котсуолдс. Пърлмътър получава телефонния номер, след като източникът го проклина да яде до края на живота си само в „Макдоналдс“, ако го издаде. Пърлмътър звъни и се представя на вдигналия слушалката мъж.
— Аз съм лорд Додсън. Казвате, че се занимавате с морска история? — Гласът му звучи приятно, с характерния за британската висша класа изговор.
— Точно така. Попадна ми отпратка към архива на вашия дядо, докато проучвах обстоятелствата около един кораб, наречен „Одеска звезда“. Библиотеката видимо е върнала материала, по искане на вашето семейство. Питам се, дали той ще бъде даден обратно на „Гилдхол“?
От другия край на линията замълчават. След това Додсън казва:
— Никога! Искам да кажа, част от този материал е от прекалено лично естество. Трябва да проявите разбиране, мистър Пърлмън! — Човекът е очевидно смутен.
— Казвам се Пърлмътър, ако не възразявате, лорд Додсън. Разбира се, един личен материал може по всяко време да бъде отделен от историческия.
— Съжалявам, мистър Пърлмътър — отговаря овладелият се лорд Додсън, — в случая става дума за едно цяло. Никой няма да спечели и дори напротив, публикуването на материала би причинило прекалено много неприятности.
— Простете досадната ми настойчивост, обаче волята на наследодателя е архивът да бъде изцяло предаден на обществеността!
— Това е така. Но дядо ми трябва да бъде правилно разбран. Той беше болезнено честен човек. — Доловил веднага неволния паралел със собствената си личност, лордът добавя: — Искам да кажа, че в много отношения, той беше наивен.
— Но не дотам, че да му попречи да заема висок пост във външното министерство.
Додсън се смее неестествено.
— Вие, американците, можете да бъдете дяволски настоятелни! Вижте какво, мистър Пърлмътър, не искам да прозвучи грубо, но трябва да прекъсна този разговор. Благодаря за проявения интерес! Дочуване!
Линията замира. Пърлмътър се взира замислено в слушалката и клати глава. Защо се подразни толкова този старец от едно толкова обикновено запитване? Що за болезнена тайна крие, след толкова време? Е, направи, каквото можа. Набира номера, оставен от Остин. Нека други открият, защо „Одеска звезда“ възбужда такива силни емоции у някого, цели осемдесет години след потъването си на черноморското дъно.
23
Москва, Русия
Нощният клуб се намира недалеч от парка „Горки“, в тясна алея, използвана до неотдавна за нощувка от пияни човешки отпадъци, подлагащи под главите си капаци от кофи за боклук вместо възглавница. Пияниците са прогонени от тълпи младежи, които имат вид на току-що излезли от летящата си чиния извънземни. Всяка вечер, пред осветената от единична крушка синя светлина се събира тълпа. Вратата представлява вход към нощно заведение, което е толкова на мода в Москва, че дори не се нуждае от име.