Предприемчивият млад бизнесмен, който го е отворил, вижда блестящите възможности, които разкрива събирането на едно място на празноглавата столична парвенющина с най-упадъчната част от западната поп култура. Начинанието е режисирано по подобие на „Клуб 54“, световно прочулият се нюйоркски бар, чието име не слиза от първите страници, преди да потъне в море от данъчни актове и наркоскандали. Заведението е разположено в огромно помещение, използвано някога от държавно предприятие, произвеждащо с нископлатения труд на стотици работници евтини пародии на американски джинси. Допусканите вътре посетители попадат в атмосфера на френетична музика, умопомрачаващо осветление и подправени наркотици, доставяни от руската мафия, турила ръка на клуба, след като неговият първоначален собственик загива от остро натравяне с олово.
Петров наблюдава тълпата отстрани. Изпълнени с надежда потенциални клиенти, носят най-необичайно облекло, за да привлекат вниманието на издокарания в черна кожа плещест портиер, който стои между тях и дрогирания екстаз. Петров съзерцава в почуда тълпата известно време, а после си пробива път, между облечено в прозрачен сутиен и шорти същество и неговата дружка от мъжки пол, която се е нагласила в бикини от алуминиево фолио. Портиерът гледа приближаващия непознат, с погледа на неаполитански мастиф, наблюдаващ седнала в чинията му котка. Петров спира пред него и му подава сгънато на четири листче хартия.
Той прочита бележката с подозрителни свински очета, прибира сложената вътре стодоларова банкнота, след което вика друга мутра, да заеме мястото му при вратата. Изчезва зад синята врата, за да се върне след малко, в компанията на як мъж на средна възраст, в униформа на съветски морски офицер. Гърдите му са окичени с повече медали, отколкото могат да се заслужат, в течение на няколко човешки живота. Гардът сочи Петров. В скритите под тежки клепки очи проблясват пламъчета и униформеният дава знак на Петров да влезе.
Пулсиращият тътен на музиката едва не го поваля на пода. Огромна маса човешки тела се гърчи като един организъм на дансинга, под яростния монотонен тътен на десетина тон колони, които са отмъкнати вероятно от някой стадион. Той следва с благодарност моряка в едно съседно помещение, чиято яка врата кара тътена да зазвучи като глухо начало на земетресение.
— Тук намирам убежище понякога — казва офицерът. Познатият на Петров командирски глас звучи някак кухо, а в дъха му се улавя застоял мирис на водка. Дебелите устни се извиват в усмивка.
— Мислех те за умрял, другарю.
— Цяло чудо е, че още не съм, адмирале! — отвръща Петров, като разглежда униформата му. — Има и по-лошо от смъртта!
Усмивката на адмирала посърва.
— Няма нужда да ми казваш колко съм изпаднал! Още не съм ослепял. Но все пак, не чак дотам, че да се забавлявам за сметка на нещастието на стар другар.
— Съгласен съм, но не съм дошъл тук, да се забавлявам. Дойдох да моля за помощ и да предложа своята.
Адмиралът се смее.
— Че с какво мога да ти помогна аз? Днес не съм нищо повече от един клоун. Онази измет, дето ми плаща, ме държи тук за развлечение на клиентелата и за да й напомня за лошото старо време. Е, не беше толкова лошо за всички.
— Така е, приятелю. Но и не за всички беше добро — отбелязва Петров, като докосва с ръка белега на бузата си.
— В онези дни, от нас се страхуваха и ни уважаваха!
— Да, но враговете. Собственото ни правителство ни презря и отритна, когато се превърнахме в пречка за престъпните му дела. Вече нямаха нужда от нас, да им вършим мръсната работа. Гордият някога флот стана за посмешище, а героите като теб се превърнаха ето в това.
Раменете на адмирала се свеждат под лъскавите еполети. Петров разбира, че е отишъл прекалено далеч.
— Съжалявам, адмирале!
Морякът вади пакет американски цигари и предлага на Петров. Той отказва.
— Сигурно съжаляваш. Всички съжаляваме. — Той запалва цигара. — Стига сме говорили за миналото! Каквото е станало, станало е. Не искаш ли курва? Не се занимавам само с театро. Вземам и комисионни. Капитализмът си има и положителни страни.
Петров се усмихва, при спомена за острия като бръснач ум на адмирала по времето, когато са изпълнявали съвместни задачи. Новите тънкокожи управници нямат намерение да понасят откритите критики на адмирала. Петров оцеля, защото се остави да потъне безмълвно в управленското блато. Адмиралът се опита да остане на повърхността и неговият крах е точно отражение на тъжната участ, сполетяла любимия му флот.