— Може би по-късно. Сега ми е нужна информация за определено имущество на военноморския флот.
Очите на адмирала се присвиват.
— Много широк обхват!
Петров произнася само една дума:
— Индия.
— Подводната лодка? И какво по-точно?
— По-добре е за теб, ако не знаеш!
— Искаш да кажеш, малко е рисковано? Е, може пък да си струва!
— Готов съм да платя за информацията.
Офицерът мръщи вежди, а в погледа му се настанява тъга.
— Виж какво, изпаднал съм до нивото на проститутките, които изнудват клиентите да ги черпят с фалшиво шампанско. — Въздъхва. — Що се отнася до въпросите ти, ще отговоря, доколкото ми е по силите.
— Благодаря. Веднъж съм виждал такава подводница в базата й, но никога не съм стъпвал на борда. Доколкото знам, проектирана е за изпълнение на мисии, подобни на моите.
— „Интеграция“ е мръсна дума за военните по цял свят. Питай американците, колко пари са пропилели, само защото отделните видове въоръжени сили разработват само за себе си на практика едно и също оръжие. Същото бе и при нас. Военноморският флот по никой начин не би споделили постиженията си с друга група, особено пък с твоята, която беше извън неговия контрол. — Той се усмихва. — Извън чийто и да било контрол!
— Предполага се, че подводницата е конструирана като спасителен съд.
— Бабини деветини! И колко подводни екипажа е спасила? Аз ще ти кажа! — Той прави колелце с палеца и показалеца си. — Нула броя. Тя може да се спусне до потънала друга подводница. В състояние е да носи върху себе си два дълбоко потопяеми съда, които могат да измъкнат бедните морячета, но това никога не е ставало. „Индия“ е предназначена да изпълнява секретни задачи и да превозва „спецназ“ части.
— Специалните сили?
— Ами да. Когато душехме около бреговете на Швеция, тези лодки носеха на борда си бронирани амфибии, които шарят по морското дъно, като големи бръмбари. Сладко нещо е индията — бърза и много маневрена.
— Според достъпните публикации, построени са две?
— Така е. Имахме една в Северния флот и една в Южния. Понякога се събираха за съвместна операция.
— Какво стана с тях?
— Загубихме Студената война и те бяха извадени от строя. Бяха предназначени за нарязване.
— А нарязани ли са?
Адмиралът се усмихва.
— Да, разбира се.
Петров повдига вежда.
— Поне на книга — допълва адмиралът. — Всичко живо се бои, да не би някоя ядрена глава да попадне в ръцете на поредния луд, нали знаеш. Но когато продавахме половината си конвенционално оръжие, което може да бъде също така опасно, попаднало в подходящи ръце, никой не обели дума.
— И къде се запиляха индиите?
— Едната наистина беше унищожена. Втората продадоха на частно лице.
— Знаеш ли на кого точно?
— Естествено, но какво значение има? Той представлява групировка, използвана от друг, да му вади кестените от жаравата. Може дори да са цяла верига.
— Но сигурно подозираш кой може да е истинският купувач?
— Убеден съм, че остана в страната. Купувачът се нарича „Волга индъстриз“. Имат офис в Москва, но никой не знае, коя е компанията майка. Пък и никой не се интересува. Платиха си в брой.
Петров поклаща глава.
— Как е възможно с такава лекота да се покрие бойна машина, дълга сто и тридесет метра?
— Непрекъснато го правят. Нужни са просто неколцина твърди офицери, които не са получавали заплатите си, в течение на година. Такива има цял куп. Следва договорка с някой правителствен амбулантен търговец и хайде! Най-страшни са бившите комунисти!
— Като нас ли?
— Бабината ти! Ние веехме червения байрак, но никога не сме били идеолози. Добре ми е известно, че и ти не вярваше в цялата дивотия. Правехме го, защото беше вълнуващо и друг плащаше сметката.
— Трябват ми имена!
— Че как да ги забравя? Боклукът, който направи милиони от тези далавери се поинтересува, дали не искам някоя троха. Казах не, не е справедливо да се разпродава народно имущество за лична полза. В резултат, се оказах на улицата. Никой не ме щеше. И ето, сега съм тук.
Адмиралът затъва в море от горчиви спомени.