— Имена, моля те?
— Извинявай! Не бяха лесни години. Основните играчи са петима. — И той изстрелва имената.
— Познавам ги до един — отбелязва Петров. — Дребни партийни функционери.
— Какво да ти кажа, приятелю? Достатъчно ли е? Само това знам. Тукашните клиенти не обсъждат военни тайни. Във всеки случай, радвам се, че те видях! Шефовете ми искат да обикалям през няколко минути. Прощавай! Трябва да се връщам.
— Може би не трябва — казва Петров. Бърка в джоба си и му подава кафяв плик. — Ако можеш да си пожелаеш нещо, какво би било?
— Извън възкресението на жена ми и убеждаване на децата ми, че все пак си заслужава да разменят по някоя дума с мен? — Той се замисля. — Бих искал да се преселя във Флорида. Да си седя на слънце и да разговарям само с когото аз пожелая!
— Какво съвпадение! — казва Петров. — Вътре има еднопосочен билет за форт Лаудърдейл, паспорт и виза, както и попълнени имиграционни формуляри, които ще направят възможен престоя ти в САЩ. Има също известна сума пари, както и името на един господин, който се интересува от съдружник в риболовно предприятие. Особено голям е интересът му към човек, с опит в мореплаването. Разбира се, флотилията ще бъде значително по-малка от тази, с която си свикнал.
— Не си играй с мен! — казва морякът. — Все пак, бяхме приятели едно време!
— Все още сме — казва Петров, като подава плика. — Приеми го, като закъсняло възнаграждение за заслугите ти към родината.
Адмиралът поема плика и разглежда съдържанието му. Очите му се наливат със сълзи.
— Как разбра?
— За Флорида ли? Приказва се. Не е трудно да разбере човек.
— Не знам как да ти се отплатя!
— Вече го стори. Сега трябва да вървя, а ти уведоми работодателите си, че искаш да напуснеш!
— Да ги уведомявам? Само се преобличам и изчезвам!
— Идеята не е лоша, ако вземем предвид каква сума носиш. Впрочем, още нещо!
Морякът замръзва.
— Какво?
— Не забравяй плажното масло — слънцето там е много силно.
Адмиралът прегръща Петров в яки мечешки обятия. После запраща фуражката в ъгъла. Кителът с дрънчащи медали я следва.
Петров се измъква тихичко. Излиза навън и пуска една от редките си усмивки. Ръкува се с портиера, като му оставя още сто долара. Горилата прави път на Петров през тълпата, а той се стопява бързо в нощта.
24
Черно море
Капитан Атууд се обажда, докато хеликоптерът на НАМПД лети към турския бряг. Остин преглежда записките в бележника си, когато познатият глас прозвучава в слушалките.
— Чуваш ли ме, Кърт? Обади се!
— Липсвам ли ти вече, капитане? Колко трогателно!
— Трябва да призная, че наоколо е значително по-спокойно, откакто ни напусна, но не затова ти се обаждам. Не мога да вляза във връзка с „Морски ловец“.
— Кога ги чу за последен път?
— Снощи им съобщих, че тази сутрин тръгвате. Всичко си беше наред. Когато им се обадих, след твоето излитане, не получих никакъв отговор. От тогава ги викаме няколко пъти — нищо.
— Странно! — казва Остин, загледан в кофата, оставена в краката му. Там почива, потопена в морска вода, кутийката, взета от борда на „Одеска звезда“. По настояване на Гемей, бяха разговаряли със специалист на „Морски ловец“, който да изследва нея и съдържанието й в подходящи условия. Капитанът на другия кораб съобщи, че са приключили работа и плават към Истанбул, където с удоволствие ще приеме Остин.
— Не е само странно — ненормално е! Какво мислиш?
Остин изрежда в съзнанието си всички възможни причини за мълчанието на „Морски ловец“, но нито една от тях не издържа критика. Всички превозни средства на НАМПД са снабдени с най-модерна комуникационна техника, която се проверява непрекъснато и всички са в постоянна връзка помежду си.
— Нямам представа, капитане. Пита ли в централата?
— Да. Казаха, че са осъществили връзка вчера. От кораба съобщили за откриването на много ценни образци от Бронзовата епоха, както и че плават към пристанището.
— Задръж така, капитане! — казва Остин и се обръща към пилота: — За колко път ще ни стигне горивото?
— Приближаваме турския бряг. Нямаме товар, така че можем да летим още три четвърти час, преди да тупнем на земята. Искате да се отклоним ли?
— Може би. — Остин поглежда към Руди Гън, който слуша разговора. Той кимва едва забележимо, като участник в наддаване. Прави каквото трябва, казва този жест. Остин заговаря отново по радиото и съобщава на капитана, че ще се опитат да открият „Морски ловец“. Сетне съобщава на пилота последните известни координати на кораба. Хеликоптерът се накланя и полита по нов курс.