Файър сбърчи замислено чело.
— Както дойдох. Ще ме качат в количка, ще ме свалят с платформата и ще се изкача по стълбата до моя прозорец.
После, до края на нощта, я чакаше същата работа както досега — да следи Мургда, да следи всички и да съобщава на Уелкли, на стражите и на всекиго къде се намират враговете им, кого да спрат и кого да убият, та Бриган да стигне безпрепятствено до Наводнената крепост, а пратениците му да поемат на север. Никой не биваше да научава достатъчно, за да се опита да ги последва или да запали огньовете.
— Плачеш — констатира Клара. — Носът ще те заболи още повече.
— Не са истински сълзи. Просто съм изморена — обясни Файър.
— Горкичката — поклати глава Клара. — По-късно ще дойда при теб да ти помагам. А ти тръгвай, Бриган! Чист ли е коридорът?
— Дай ми само една минута. Една минута насаме с лейди Файър — помоли я Бриган.
Клара повдигна вежди и излезе безмълвно от стаята.
Бриган затвори вратата след нея и се обърна към Файър.
— Милейди… Искам да те помоля нещо… Ако загина в тази война…
Сълзите на Файър вече бяха истински и не можеше да ги спре, защото нямаше време. Всичко се развиваше прекалено бързо. Тя стана, пристъпи към него и го прегърна. Притисна се към него и изви глава настрани, защото веднага разбра колко трудно е да покажеш любовта си към някого, когато носът ти е счупен.
Той я прегърна силно. Гърдите му се повдигаха забързано. Положи длан върху копринените й коси и я залюля леко, докато ужасът й се превърна в поносимо отчаяние.
Да, каза му мислено тя, разбрала какво иска да я помоли. Ако загинеш, Хана ще бъде в сърцето ми. Обещавам ти да не я оставям сама.
Не беше лесно да го пусне, но го направи и той тръгна.
В количката по пътя към покоите й сълзите на Файър пресъхнаха. Обзе я дълбоко вцепенение. Всичко, освен тънката нишка живец, свързваща я с двореца, секна. Все едно спеше и сънуваше безсмислен, злокобен кошмар.
В това състояние тя прекрачи перваза на прозореца и когато стъпи на въжената стълба, от земята под краката й долетя странно болезнено скимтене. Разпозна Блочи и вместо нагоре се заспуска надолу, водена не от прозрение, а от притъпена, няма нужда да провери добре ли е кучето.
Суграшицата се бе превърнала в лек сняг и градината пред зелената къща сияеше. Блочи не беше добре. Лежеше на алеята пред къщата. Предните му крака бяха счупени.
Файър долови не само болка. Блочи се страхуваше и се мъчеше да се отблъсне със задните си крака към дървото, огромното дърво в страничния двор.
Нещо не беше наред. Ставаше нещо зловещо и неведомо. Файър претърси диво мрака, пресягайки се мислено към зелената къща. Баба й спеше вътре. Спяха и стражите. Чудно, понеже нощните стражи не бива да заспиват.
Файър извика безпомощно, защото под дървото усети Хана, будна и вледенена от студ. Не беше сама. При нея имаше някой, някой ядосан, който й причиняваше болка и я изпълваше с гняв и страх.
Файър се спусна към дървото, протягайки се отчаяно към съзнанието на човека, измъчващ Хана, за да го спре. Помогнете ми!, призова стражите си. Помогнете на Хана!
През ума й пробяга усещане за стрелеца със замъгления ум. Нещо остро се заби в гърдите й.
Съзнанието й почерня.
Трета част
Даровит
Двайсет и шеста глава
Събуди я писък на чудовищна птица и тревожни човешки викове. Подът се клатеше и скърцаше. Каруца — студена и мокра.
— Нейната кръв ги привлича — изкрещя познат глас. — Надушват кръвта й. Измийте я, покрийте я някак!
Човешки и птичи крясъци, схватка над нея. В лицето й ливна вода, задуши я, някой избърса носа й, прониза я жестока болка, съзнанието й се завъртя я запрати в мрака. Хана? Хана…
Събуди се отново и веднага призова Хана, сякаш умът й е застинал посред крясъка, изчаквайки я да се опомни. Къде си, Хана?
Никакъв отговор. Никакво усещане за детето, докъдето съзнанието й успяваше да стигне.
Ръката й бе извита под тялото, лицето над вдървения й врат туптеше от болка, а студ, непоносим студ, я пронизваше до костите.