Когато стигна до конюшните, конете се бяха подплашили от пушека, от бумтенето на пламъците, от крясъците на хората и от грохота на рухващите сгради. Успокоиха се обаче, усетили присъствието й — дори най-страхливите, дори онези, които не я виждаха — и послушно излязоха навън. Без коне, но пълна с греди и слама, конюшнята лумна като гигантско огнено чудовище.
Файър се втурна към Арчър. Гърдите й горяха, но тя не откъсна поглед от него, докато пламъците не го обхванаха. Гледаше го дори когато вече не го виждаше. Накрая гъстият пушек започна да я души, разжари гърлото й и тя се отдалечи бавно от него.
Не знаеше къде отива, не мислеше за никого и за нищо. Беше студено, а земята бе вкочанена и гола. Видя един от конете, целия на сиви петна, и той се приближи към нея.
Няма седло, отбеляза вцепенено тя, когато жребецът застана пред нея. Издиша облаци пара и риеше с копита в снега. Няма юзда. Трудно ще го яздя.
Конят коленичи тромаво. Тя повдигна полите на роклята и на мантията и се качи върху гърба му. Олюля се, докато той се изправяше, и установи, че конете без седла са хлъзгави и топли. И по-приятни, отколкото да ходиш. Стисна го за гривата, приведе се напред, притисна лице към жилавия му врат и потъна в безчувствен унес, оставяйки го да избере сам посоката.
Мантията не служеше като зимно палто, нямаше и ръкавици.
Косата й под шала бе мокра. По здрач стигнаха каменно плато, необичайно топло и сухо. Между скалите се процеждаха ручейчета разтопен сняг и пара, но Файър не се учуди. Просто се плъзна от гърба на коня, намери топло и равно място и легна. Спи, каза на коня. Време е за сън.
Той се отпусна на земята до нея. Топлина, помисли си Файър, сгушена до гърба му. Тази нощ ще оцелеем.
Това бе най-лошата й нощ. Час по час заспиваше и се разбуждаше, мяташе се от сън в сън, а Арчър ту оживяваше, ту умираше.
Най-сетне се зазори.
С мрачно омерзение Файър осъзна, че тялото й и конят се нуждаят от храна. Не знаеше какво да прави. Седеше и се взираше в ръцете си.
Неспособна да се изненадва, да чувства, тя дори не се сепна, когато след малко от пролуките в земята изскочиха три деца, по-бледи от пикийци, чернокоси и мъгляви в лъчите на изгряващото слънце. Носеха купа с вода, торба и нещо увито в кърпа. Едното остави торбата пред коня и я развърза. Животното изцвили уплашено и побягна, но се върна предпазливо, пъхна муцуна в торбата и задъвка.
Другите две деца поднесоха безмълвно купата и вързопа на Файър, взирайки се ококорено в нея с кехлибарените си очи. Като риби са, помисли си тя. Чудати, безцветни и оцъклени на дъното на океана.
Вързопът съдържаше хляб, сирене и осолено месо. Миризмата на храната надигна жлъч в гърлото й. Прииска й се опулените деца да си отидат, за да се пребори сама със закуската.
Те се обърнаха и изчезнаха в процепите, откъдето бяха дошли.
Файър отчупи парче хляб и се насили да го сдъвче. Стомахът й благоволи да го приеме. Гребна с шепи в купата и отпи няколко глътки вода. Водата беше топла, Файър погледна как конят обира зърното по дъното на торбата, побутвайки краищата с муцуна. От пукнатината в земята зад животното се процеждаше дим, жлътнал в сиянието на изгрева. Дим от огън? Или пара? Тук миришеше странно — на пушек от дърва, но и на друго. Постави длан върху топлата скала, където седеше, и разбра, че долу има хора. Нейният под бе нечий таван.
У нея се пробуди плахо любопитство и в същия миг стомахът й реши, че в крайна сметка не желае хляба.
Конят се нахрани, изпи останала вода и застана до Файър, свита на кълбо върху земята. Побутна я с муцуна и коленичи. Файър се размърда като костенурка, подаваща се от черупката си, и се качи върху гърба му.
Конят препускаше напосоки, ту на юг, ту на запад през снега. Прескачаше бързеи, носещи парчета лед, и широки процепи в скалите, от които на Файър й се завиваше свят, защото не виждаше дъното им.
Преди пладне забеляза конник да препуска зад тях. Отначало не му обърна внимание, но после разпозна съзнанието на преследвача и по принуда му обърна внимание. Беше момчето.
И той яздеше без седло лашкаше се непохватно и пришпорваше горкото животно да я настигне, за да го чуе. Извика й ядосано:
— Какви ги вършиш? Изпращаш всичките си мисли и чувства околовръст! Тук не е крепостта на Кътър. Има чудовища и диви, недружелюбни хора. Ще те убият!