— Не си нормален — прошепна Файър.
— Ще отпратя хората си — продължи той. — Обещавам. Кътър и Джод и без друго са мъртви. Убих ги. Ще останем само двамата. Край на неразбирателството. Ще се сприятелим.
Сърцето й се сви отчаяно при мисълта от какво глупаво, безумно нещо се бе опитал да я опази Арчър с цената на живота си. Обзе я непоносима скръб. Затвори очи и опря лице в здравия хълбок на коня.
— Тези седем кралства… Къде се намират? — прошепна тя.
— Не знам. Пропаднах през планините и се озовах тук.
— А в онези кралства, откъдето идваш, жените съюзяват ли се с ненормални деца, убили приятелите им? Или жалкото ти сърце подхранва такива очаквания?
Той не отговори. Тя отвори очи и забеляза, че усмивката му се е преобразила в нещо неприятно, което само привидно напомня радост.
— Няма нищо ненормално на този свят — обясни той. — В природата не се случват ненормални неща. Аз съм се случил. Нормален съм и нещата, които искам, са нормални. Силата на твоя ум и красотата ти, дори когато две седмици лежа в несвяст на дъното на лодката, изцапана с тиня и с позеленяло лице… красотата ти е естествена. Природата е страховита. — С още по-широка и странна усмивка той продължи: — Нашите сърца не са с толкова различни размери. Аз убих баща си. Ти — твоя. С голямо сърце ли го направи?
Файър се обърка, защото въпросът бе жесток и поне един от отговорите бе „да“, колкото и безсмислено да звучеше. Беше твърде неовладяна и изтощена да търси логика. Трябва да се защитя с нелогичното, помисли си несвързано. Арчър винаги действаше нелогично, макар да не го забелязваше.
Арчър.
Тя научи Арчър как да пази съзнанието си. И силното съзнание, което му подари, го уби.
Ала и той я учеше. Как да стреля бързо и точно, по-точно, отколкото би смогнала да се научи сама.
Тя се отдръпна от коня и посегна към лъка и колчана, внезапно осъзнала, че висят на гърба и. Забрави обаче, че изпраща безогледно намеренията си. Лек свали своя лък от рамото по-пъргаво от нея и насочи стрелата към коляното й, преди Файър да успее да опъне тетивата. Тя се подготви за заслепяващата болка.
В същия миг конят й се разбесня. Зацвили яростно, вдигна се на задните си крака и стовари копита върху лицето на момчето. Лек изкрещя и падна. Изпусна лъка и закри едното си око с длани. Изправи се, хлипайки, и побягна, но конят го последва. Лек явно не виждаше, кръвта в очите му го заслепяваше. Препъна се и се просна на земята. Смаяна, Файър проследи с поглед как Лек се плъзва по леда, претъркулва се в пукнатина в камънака и земната паст го поглъща.
Тя застана на ръба на пропастта, коленичи и надникна надолу. Видя само бездънен мрак. Момчето го нямаше.
Бе потънало в търбуха на планината.
Трепереше от студ. Ако момчето бе загинало в огъня, нямаше да тръгне след нея, да я събуди и да я принуди да усеща колко й е студено. И колко е изтощена и гладна, и какво означава да се изгубиш в Големите сиви планини.
Изяде остатъка от храната, донесена от децата, без особена надежда стомахът й да прояви разбиране. Пи вода от полузамръзнал поток. Опита се да не мисли за нощта, която ще настъпи в края на деня, защото нямаше кремък, а никога не бе палила огън без кремък. Всъщност никога не бе палила огън извън камина. Бяха я разглезили.
Тресейки се от студ, разви леко влажния шал и пак го зави — така, че да покрива не само косата, но и лицето, и врата й. Уби чудовищна птица, преди тя да я убие — алено създание, спуснало се с ненадеен писък от небето. Знаеше обаче, че не бива да носи месото, защото миризмата на кръв ще привлече още повече чудовища.
Тогава си припомни друго. Балът се бе провел през втората половина на януари. Не беше сигурна колко време е минало, но несъмнено бе настъпил февруари и кървенето й наближаваше.
Файър разбра — с разбудения си разсъдък, логичен и безмилостен — че скоро ще умре. Яхна успокоена коня, защото тази мисъл й даваше разрешение да се откаже. Съжалявам, Бриган, прошепна наум. Съжалявам, Смол. Опитах се.
В същия момент я озари спомен. Хора! Щеше да оцелее, ако й помогнат, а зад нея имаше хора — на мястото, където между скалите се виеше пара. Там имаше и топлина.
Конят й се движеше упорито на югозапад. Подтиквана единствено от смътното чувство, че по възможност е длъжна да не умира, Файър обърна животното назад.