Когато тръгнаха натам, откъдето бяха дошли, заваля сняг.
Тялото я болеше от тракащите зъби и стави, от треперещите мускули. В ума й звучеше музика — най-трудната музика, която бе учила. Насилваше се да си спомни най-сложните пасажи от свирените някога мелодии. Не знаеше защо го прави. Част от съзнанието й го смяташе за необходимо и не й позволяваше да спира, макар тялото и останалата част от съзнанието й да я умоляваха да ги остави на мира.
Златиста чудовищна птица се стрелна с писък към нея през снежната пелена, тя взе лъка, но не успя да опъне добре тетивата. Конят уби хищника, макар Файър да не видя как. Плъзна се от гърба му, животното се изправи на задни крака и тя се просна върху купчина сняг.
След незнайно колко време тя пак се плъзна от гърба на коня. Не разбра защо. Предположи, че пак я е нападнала чудовищна птица и зачака търпеливо. Почти веднага обаче конят започна да я побутва с муцуна и тя се обърка — сметна го за дълбока несправедливост. Конят изпръхтя гневно в лицето й и продължи да я бута. Накрая тя се предаде и криво-ляво намести разтрепераното си тяло върху гърба му. Тогава разбра защо е паднала. Ръцете й не работеха. Не успяваше да се улови за гривата на коня. Умирам, помисли си безразлично тя. Добре. Хубаво е да умра върху гърба на този красив кон.
Следващия път, когато падна, изнемогналите й сетива не усетиха, че е върху топла скала.
Не беше в безсъзнание. Чуваше гласове, остри, настойчиви, уплашени, ала не съумя да изпълни молбата им да стане. Чу името си и разбра, че знаят коя е. Усети как някой я вдига и я пренася под земята. Почувства как няколко жени я събличат, а после и те се събличат и се убиват при нея под много завивки.
Никога през живота си не бе изпитвала такъв студ. Тресеше се, сякаш ще се счупи на парчета. Постара се да отпие от топлата, сладка течност, която някаква жена поднесе към лицето й, но остана с впечатлението, че по-скоро изкъпа посестримите си под одеялото.
След цяла вечност треперене и задъхване забеляза, че вече не се тресе толкова силно. Прегърната от четири ръце, притисната между телата на две жени, най-сетне я обори милостив сън.
Двайсет и осма глава
Събуди се и видя лицето на Муса. После усети, че налагат ръцете й с чукове.
— Милейди — каза мрачно Муса. — Никога не съм изпитвала такова облекчение! Как се чувстваш?
— Ръцете ме болят — гласът й прозвуча като грачене.
— Измръзнала си, милейди. Не се безпокой. Хората тук са ги увили в слама и са ги превързали. Грижили са се добре за теб.
Спомените се върнаха при Файър, изпълвайки пространството около нея. Тя извърна лице от Муса.
— Търсихме те от мига, щом те похитиха — продължи Муса. — Отначало се подведохме по фалшиви следи, защото принцеса Хана не знаеше кой я е заловил, а мъжете, които убихме, не се отличаваха с нищо особено. Баба ти и стражите в зелената къща били упоени, преди да разберат какво става. Нямахме представа къде си. Кралят, принцът и принцесата подозираха, че лейди Мургда е замесена, но шпионите на командира не потвърдиха съмненията им. Накрая един от дворцовите стражи си спомни смътно как е видял някакво червенооко момче и се досетихме какво се е случило. Вчера пристигнахме в имението на Кътър. Да знаеш колко се уплашихме, милейди, като го намерихме изгоряло до основи и не успяхме да разпознаем овъглените тела.
— Запалих огън за Арчър — отрони Файър. — Мъртъв е.
Муса се сепна, Файър веднага усети, че се тревожи за Мила, но не тъгува за нехайния лорд. За Муса това бе просто смърт, застигнала мъж с недостойно поведение.
Файър отблъсна мислите й.
— Ще съобщим на командира за лорд Арчър, милейди — рече най-сетне Муса. — На всички ще им олекне, че си невредима. Да ти разкажа ли как се развива войната?
— Не — поклати глава Файър.
Една жена застана до нея с купа супа и каза благо:
— Дамата трябва да се нахрани.
Муса стана и жената седна на стола й. Беше старица с кехлибарени очи и белезникаво, сбръчкано лице, по което танцуваха сенки от светлината на огнището в средата на каменния под. Файър погледна как пушекът се издига към тавана и се процежда през пукнатините в него; спомни си, че тази старица е една от жените, спасили живота й с топлината на телата си.
Жената напълни лъжицата и започна да я храни, като шепнеше тихо и обираше капките, стичащи се по брадичката й. Файър прие добрината й и храната, защото тези дарове идваха от човек, който не иска да говори за война и разбира инстинктивно и лесно скръбта й, понеже не познава Арчър.