Тогава Файър си спомни как веднъж Бриган говори с копнеж за речните коне. Спомни си също с какво упорство кобилата я носеше на юг и на запад от владенията на Кътър, преди Файър не я принуди да се обърне. Опитвала се бе да се върне у дома — да отведе и Файър у дома, при извора на реката. А сега беше тук, където не искаше да бъде, но където въпреки това бе избрала да дойде.
Скъпият Бриган, помисли си тя, хората искат нелепи, невъзможни неща. Конете — също.
— Командирът видя ли я вече? — попита Брокър сякаш развеселен от собствения си въпрос. Явно Брокър познаваше отношението на Бриган към конете.
— Не ме интересува колко струва тя — тихо отвърна Файър — и няма да му помогна да я обязди.
— Несправедлива си — благо я укори Брокър. — Младежът е известен с доброто си отношение към конете. Не обяздва животни, които не са предразположени към него.
— Но кой кон не би бил предразположен? — възкликна Файър, после замълча, защото се държеше глупаво и сантиментално и говореше прекалено много.
След секунда Брокър подхвана някак смутено и странно, а тя не проумяваше каква е причината:
— Допуснах няколко трагични грешки и свят ми се завива, като си помисля до какво доведоха. За никого не бях мъжът, който трябваше да бъда. Може би — той забоде поглед в скута си — съм справедливо наказан. О, дете, сърцето ми се къса заради пръстите ти. Можеш ли да се научиш да докосваш струните с дясната си ръка?
Тя се пресегна и стисна силно ръката му, но не отговори. Беше обмисляла възможността да свири на цигулка с другата ръка, но й се стори безполезно. Осемнайсетгодишните пръсти не привикват да летят по струните със същата лекота като петгодишните, освен това лъкът щеше сериозно да затрудни ръка само с палец и два пръста.
Нейният пациент цигулар й предложи друго решение. Да продължи да държи цигулката с лявата си ръка и лъка — с дясната както обикновено, но да промени музиката си, за да я изпълнява само с два пръста. Колко бързо и колко прецизно можеше да стига до струните? Една нощ по тъмно, когато стражът й не виждаше, тя се престори, че държи цигулката си и притиска с два пръста въображаеми струни. Стори й се несръчно, безполезно и потискащо упражнение. Сега обаче въпросът на Брокър я накара да се замисли дали да не опита отново.
Седмица по-късно проумя и останалата част от думите на Брокър.
Беше останала до късно в лечебницата, спасявайки човешки живот. Рядко успяваше да прави и това: беше свързано със силата на волята на войниците на прага на смъртта, някои от които имаха силни болки, а други дори не бяха в съзнание. Когато се отказваха от живота, тя можеше да им вдъхне сили, стига да искат. Можеше да им помогне да се вкопчат в своята чезнеща същност. Невинаги се получаваше. Човек, чието кървене няма как да спре, не оживява, колкото и неотстъпчиво да отблъсква смъртта. Понякога обаче помощта й се оказваше ползотворна.
След това се чувстваше изтощена, разбира се.
През онзи ден беше гладна, а знаеше, че в помещенията, където Гаран и Клара, Брокър и Роен прекарват времето в тревожно очакване на новини и в спорове, има храна. Само че тогава те не спореха и когато влезе заедно със стража си, Файър усети необичайна ведрост. Наш беше там, седеше до Мила и си бъбреше с нея с най-искрената усмивка, която Файър бе виждала на лицето му от доста време насам. Гаран и Клара спокойно се хранеха, а Брокър и Роен седяха заедно на една маса и чертаеха върху топографската карта какво се случва в долната половина на кралството. Роен промърмори нещо, което разсмя Брокър.
— Какво има? Какво се е случило? — попита Файър.
Роен вдигна поглед от картата и погледна към супника с яхния върху масата.
— А, Файър. Хапни си, а ние ще ти обясним защо войната не е безнадеждна. А ти, Муса? Нийл? Гладни ли сте? Наш — Завъртя се тя и изгледа сина си критично, — ела да сипеш още яхния на Мила.
Наш се надигна от стола си.
— Явно всички ще хапнат яхния, освен мен.
— Видях те как изяде три чинии — строго го скастри Роен, а Файър седна доста тежко, защото й прималя от облекчение заради шеговитата обстановка в стаята, а не беше сигурна дали вече е безопасно да се чувства така.
После Роен обясни, че двама делсийски съгледвачи на Южния фронт са направили две доста радостни открития съвсем близо едно до друго. Първо, намерили лабиринта от тунели, по които враговете се запасяват с храна, и второ, намерили поредица пещери източно от полесражението, в които неприятелите им държали повечето от конете си. Установяването на контрол над снабдителския път и пещерите било въпрос само на няколко добре проведени нападения на кралските части. След броени дни хората на Джентиан щели да останат без храна, а понеже няма да имат и коне за бягство, единственият им избор щял да бъде да се предадат, което ще даде възможност на по-голямата част от Първа и Втора армия да се отправят светкавично на север като подкрепление за войските на Бриган.