— Но Бригандел наистина е принц — тихо се обади Роен. — Той е мой син. Единствен Накс имаше властта да го лиши от наследство и да го отпрати, но той никога не би го сторил. Никога не би признал публично, че е рогоносец.
— Дотук с гордостта на Накс — отчаяно промълви Файър. — Бриган се е нагърбил с ролята на спасител на кралството. Не е честно. Не е честно — проплака тя, съзнавайки колко детински е доводът й, но не даваше и пет пари, защото фактът, че е детински, не го правеше неверен.
— О, Файър — възкликна Роен, — разбираш не по-зле от нас, че кралството се нуждае от Бриган точно там, където се намира той сега, както и той се нуждае от теб и от всички нас, независимо дали участта ни е справедлива.
В гласа на Роен се долавяше дълбока печал, Файър се вгледа в лицето й и се опита да си представи каква е била преди двайсетина години. Интелигентна, невероятно способна, но омъжена за крал — марионетка в ръцете на безумен кукловод. Бракът и кралството на Роен сякаш се рушаха пред очите й.
Погледът на Файър се отмести към Брокър. Независимо от тъжното му изражение, на него не можеше да прости.
— Брокър, татко мой, постъпил си подло със съпругата си — отсече тя.
— Би ли желала това да не се беше случило — намеси се Роен — и Арчър и Бриган да не се бяха родили?
— Това е довод на неверница!
— Но не съм била невярна към теб, Файър — възрази Роен. — Защо си толкова наранена?
— А щяхме ли в момента да водим война, ако не бяхме предизвикали Накс да съсипе собствения си главнокомандващ? Нима не сме измамени всички?
— Да не мислиш, че кралството беше поело по пътя на мира? — попита Роен с растящо раздразнение.
На болезнени пристъпи Файър проумя каква е причината да я боли толкова. Не беше нито войната, нито Арчър, нито Бриган. Не се дължеше и на наказанието, което съгрешилите не бяха предвидили. Ставаше дума за съпругата на Брокър, Алис, за една дреболия — какво бе причинил Брокър на Алис. Файър си мислеше, че има двама бащи, които се намират на срещуположни полюси. Но макар да съзнаваше, че лошият й баща е способен на доброта, не бе допускала вероятността добрият й баща да бъде способен на жестокост или на безчестие.
Изведнъж проумя колко безполезен и недалновиден е този начин на мислене. На света няма елементарни хора.
— До гуша ми дойде да научавам истината за нещата — заключи тя.
— Файър — обади се Брокър с натежал от срам глас, който тя никога преди не беше долавяла у него, — не поставям под съмнение правото ти да се гневиш.
Тя погледна Брокър в очите — толкова приличаха на очите на Бриган.
— Вече не се гневя — продума тихо и привърза косата си на тила, далеч от лицето. — Сигурно Бриган те е отпратил, защото е сърдит.
— Да, беше сърдит, но не затова ни отпрати.
— Там беше прекалено опасно — обясни Роен — за жена на средна възраст, за сакат мъж и бременна помощница.
Наистина беше опасно. Той беше там съвсем сам, сражаваше се, попиваше истината за произхода си и истината за историята и нямаше с кого да си поговори. А тя го беше прогонила с лишени от любов думи, при това неискрени. В отговор той й бе изпратил нейния Смол, предусещайки някак, че тя се нуждае от него.
Дълбоко се срамуваше от себе си.
Щом ще е влюбена в човек, който винаги е другаде, а не при нея, тогава клетите й заздравяващи пръсти най-добре да свикват да държат писалка. Точно това бе първото, което му написа в писмото, изпратено още същата вечер.
Трийсет и първа глава
Тази пролет снеговете започнаха да се топят рано. В деня, в който Първа и Втора армия заминаха от Наводнената крепост за Северния фронт, снежната покривка се беше превърнала в неравномерно пръснати буци с коричка и отвсякъде се чуваше шум от капеща вода. Реката ревеше.
Армията на Джентиан в Наводнената крепост, все още предвождана от един от окаяните пикийци на Майдог, не се бе предала. Изгладнели и останали без коне, те бяха направили нещо много по-отчаяно и глупаво: бяха се опитали да избягат пеш. На Наш не му беше приятно да издаде такава заповед, но го стори, налагаше се, защото ако ги пуснеше да тръгнат, те щяха да се присъединят към Майдог и към неговата армия в Мраморното възвишение. Беше истинско клане. Когато врагът остави оръжието, воините наброяваха едва няколко стотици, а само преди месеци войската им бе наброявала петнайсет хиляди.