В спора Брокър застана на страната на Бриган. Беше безкрайно щастлив от нарасналото семейство, стоварило се на главата му, затова той и Роен споменаха, че ще се върнат в Кралския град и ще оставят владенията, полагащи се на Бриган, на Донъл, който от известно време се справяше умело със земите на Файър. На братята и сестрите съобщиха кротко какъв е истинският произходът на Бриган. Срамежливо, Хана прекара известно време с дядо си, за когото току-що бе научила. Харесваха й големите колела на стола му.
Клара дразнеше Бриган, че от една страна, формално той не й е никакъв роднина, но от друга е вуйчо и чичо на сина й, защото в най-широк смисъл майката на бебето е сестра на Бриган, а бащата на бебето е брат на Бриган.
— Е, поне аз така предпочитам да си го представям — заключи Клара.
Файър посрещаше всичко това с усмивка и гушкаше бебетата винаги когато й позволяха, тоест доста често. Чудовищно я биваше с бебетата. Когато се разплачеха, тя обикновено разбираше какво ги боли.
Файър седеше в спалнята на каменната си къща и си мислеше за всичко, което се е случвало тук.
Мила наруши уединението й, застанала на прага:
— Може ли да вляза?
— Разбира се, Мила, заповядай.
Мила носеше Лив, която спеше, ухаеше на бебе и дишаше тихичко.
— Милейди, веднъж ми казахте, че може да ви питам за всичко.
— Да — Файър погледна момичето изненадано.
— Искам да ви помоля за съвет.
— Ами, ще те посъветвам, доколкото е по силите ми.
Мила сведе лице към светлата къдрава косичка на Лив.
Сякаш се страхуваше да заговори.
— Милейди, мислите ли, че в отношението си към жените кралят е като лорд Арчър?
— В никакъв случай! — отвърна Файър. — Не си представям кралят да се отнесе нехайно към чувствата на една жена. По-справедливо е да бъде сравнен с братята си.
— Мислите ли… — поде Мила и неочаквано приседна на леглото разтреперана, — мислите ли, че е лудост войнишко момиче от южната част на Големите сиви планини, на шестнайсет години и с бебе, да си въобразява…
Мила замълча, заровила лице в бебето, Файър усети как у нея се надига собственото й шумно щастие като музика, отекваща в пространствата вътре в нея.
— Двамата очевидно се чувствате добре заедно — отбеляза тя предпазливо, като се опитваше да не издава чувствата си.
— Така е — съгласи се Мила, — заедно сме още от войната на Северния фронт, докато помагах на лорд Брокър. И се налагаше много често да ходя при него, милейди, докато се възстановяваше от раните си, а аз се подготвях за раждането. След като се роди Лив, той продължи да ме посещава също толкова редовно въпреки всичките си задължения. Помогна ми да й измисля име.
— А каза ли ти нещо?
Мила се загледа към ресните на одеялцето пред себе си, от което не щеш ли щръкна едно свито краче.
— Каза, че би желал да прекарва повече време в моята компания, милейди. Колкото съм склонна да му позволя.
Все още сдържайки усмивката си, Файър заговори тихо:
— Смятам въпроса за много важен, Мила, затова не бива да прибързваш с отговора. Може да удовлетвориш молбата му, да прекарваш повече време с него и да видиш как ще се почувстваш. Задай му безброй въпроси, ако имаш. Но не, не мисля, че е лудост. Кралското семейство е… много гъвкаво.
Мила кимна със съсредоточено изопнато лице, явно обмисляше думите на Файър съвсем сериозно. След малко подаде Лив в обятията й:
— Искате ли да постоите малко с нея, милейди?
Сгушена във възглавниците на старото си легло, притиснала към тялото си бебето на Арчър, което въздишаше и се прозяваше, Файър за кратко беше разтърсващо щастлива.
Зад някогашната къща на Арчър имаше сива скална пустош. Почакаха слънцето да обагри небето в червено.
Нямаше го тялото, за да го изгорят. Арчър обаче имаше лъкове, високи колкото него, и арбалети, и къси детски лъкове, които отдавна бе надраснал, но все още запазени. Брокър не беше прахосник, а и не искаше да унищожава вещите на Арчър. Обаче излезе от къщата с един от любимите лъкове на Арчър и с друг, детски подарък от Алис, и помоли Файър да ги положи върху кладата.
Файър изпълни молбата му и положи и нещо свое върху кладата. Пазеше го на дъното на торбите си повече от година: магаренцето на съсипаната си цигулка. Защото и преди бе подклаждала огромен огън за Арчър, ала за Кансрел не бе запалвала дори свещ.