— Защото ти вярвам.
Светът около нея замря и тя се взря упорито в тревата. Зеленината блестеше под слънчевите лъчи.
— Защо ми вярваш?
Той погледна към войниците около тях и поклати глава.
— Друг път ще ти обясня.
— Сетих се, че искам нещо. Сега ми хрумна — каза тя.
— Да?
— Нощем се разхождай с охрана. — Той повдигна рязко вежди и отвори уста да откаже, ала тя го изпревари: — Моля те, принце. Някои искат да те убият, а мнозина са готови да умрат, за да те спасят. Покажи уважение към онези, които ценят толкова високо живота ти.
Той се намръщи и извърна лице.
— Добре — съгласи се неохотно Бриган и, навярно вече съжалил, че е подхванал разговора, тръгна към коня си.
Отново върху седлото, Файър размишляваше над думите на командира, че й вярва. Въртеше ги като бонбон в устата си и се мъчеше да прецени дали и тя му вярва. Не смяташе, че я лъже, разбира се. Смяташе го обаче за човек, който рядко се доверява другиму, поне не изцяло като Брокър или Донъл. Или Арчър — в дните, когато Арчър решаваше да й вярва.
Проблемът с Бриган бе, че е толкова затворен. За пръв път й се налагаше да съди за някого само по думите му. Не беше подготвена как да разбере човек като него, защото никога не бе срещала такъв човек.
Наричаха Крилатата река така, понеже в края на пътешествието си водите й политаха. На мястото, където реката отскачаше от огромен зелен чукар и се гмуркаше в Зимното море, се издигаше Кралският град. Започваше от северния бряг и продължаваше на юг покрай реката. Мостове свързваха стария с по-новия град, чието строителство бе запратило не един злощастен архитект към гибелната пропаст. Канал със стръмни бентове от северната страна се простираше към пристанището далеч под града.
Файър мина през външните стени на града с петхилядния си ескорт и се преобрази в смаяно селско девойче. В града имаше толкова много хора, миризми и звуци; яркоцветните сгради със скосени покриви се притискаха една до друга, червени дървени къщи със зелени первази се редуваха с виолетови, жълти, сини и оранжеви. Досега Файър бе виждала само сиви каменни постройки. Не беше си представяла, че е възможно къщите да са пъстроцветни.
Хората се надвесваха през прозорците да гледат как минава Първи полк. Жените по улиците флиртуваха с войниците и хвърляха цветя, безброй цветя — на Файър даже й стана мъчно, задето ги похабяват. Над главата й прелитаха повече цветя, отколкото бе виждала през целия си живот.
Едно цвете тупна върху гърдите на един от най-добрите воини на Бриган, който яздеше вдясно от Файър. Файър се засмя с глас, той се усмихна широко и й го подаде. По градските улици Файър бе заобиколена не само от своите стражи, но и от най-опитните бойци на Бриган. Принцът яздеше вляво от нея, носеше сива униформа като войниците си и бе разположил знаменосеца по-назад в колоната, за да не привличат излишно внимание към Файър. Тя обаче не играеше добре ролята си. Вместо да язди със сериозно лице, сведено към ръцете й, и да не поглежда никого в очите, тя се смееше и, забравила болежките си, сияеше, въодушевена от невижданата, шумна суетня наоколо.
Не след дълго — не знаеше дали първо е усетила, или чула, — ала тълпата се промени. Сред посрещаните им се понесе ропот, а после настана странна тишина, по-скоро затишие, Файър почувства смайването и удивлението им. Разбра, че дори с покрита коса и в износените, мръсни дрехи за езда — и макар жителите на града да не бяха я зървали, а вероятно не бяха и помисляли за нея от седемнайсет години — лицето, очите и тялото й им подсказаха коя е. А забулената й с шал глава потвърждаваше подозренията им. Защо иначе да крие косата си? Тя осъзна, че възторгът подклажда сиянието й. Изтри усмивката си и сведе очи.
Бриган даде знак на знаменосеца да застане до тях.
— Не усещам опасност — прошепна тихо Файър.
— Няма значение — отвърна мрачно Бриган. — Ако през тези прозорци се надвеси стрелец, искам да види и двама ни. Човек, решил да отмъсти на Кансръл, няма да стреля по теб, ако рискува да улучи мен.
Прозвуча й като шега. Щом нейните врагове са приятели на Бриган, а нейните приятели са негови врагове, двамата можеха да прекосят целия свят ръка за ръка, без да пострадат от нито една стрела.
В същия миг обаче от тишината се изтръгна зловещ вик.
— Файър! — изкрещя жена от висок прозорец.
Няколко босоноги деца, струпани пред нечий праг, подеха крясъка: