След миг той се отдръпна от нея.
— Твърде голяма си за това — укори я.
Не го разбра. Той прочисти гърло. Гласът му бе одрезгавял от болката.
— Не забравяй, че вече си жена, Файър. Необичайно красива жена. Неустоима за мъжете. Дори за собствения си баща.
Тя усети, че говори искрено, не я заплашва, не й намеква нищо. Просто й обясняваше откровено както винаги, когато ставаше дума за чудовищната й сила, и й даваше важен урок, за да я предпази. Интуицията й обаче съзря възможност. За да си осигури доверието му, трябваше да обърне всичко наопаки — да накара Кансръл да докаже, че може да му вярва.
Отскубна се от него с престорен ужас. Избяга от стаята.
Същата вечер Кансръл застана пред затворената й врата, молейки я за разбиране.
— Скъпо дете, не се страхувай от мен. Знаеш, че никога няма да те нараня, воден от низки инстинкти. Притесняват ме другите мъже. Длъжна си да проумееш опасностите, пред които те изправя силата ти. Ако имах син, нямаше да се тревожа толкова.
Остави го да говори, вцепенена от лекотата, с която го манипулира — него, майстора на машинациите. Беше слисана и зашеметена. Осъзна, че на това я е научил той.
Най-сетне излезе и му каза:
— Разбрах. Съжалявам, татко.
По лицето й се стичаха сълзи. Преструваше се, че причината е наранената му ръка — и отчасти беше така.
— Бих искал да прилагаш по-жестоко силата си — докосна я той по косата и я целуна. — Жестокостта е силна самозащита.
И така, след експеримента Кансръл продължи да й се доверява. Основателно, естествено, защото Файър не смяташе, че ще дръзне да го повтори.
После, през пролетта, Кансръл сподели с нея, че трябва да измисли нов план, този път безпогрешен, да убие Бриган.
Когато кървенето й започна, Файър се принуди да обясни на стражите си защо крилатите чудовища се събират пред прозорците и, защо разкъсват яростно по-дребните птици и кацат с писъци по первазите й. Приеха го добре — стражите, не птиците. Муса изпрати двамата най-умели стрелци в градината под стаите й на лов за хищници в опасна близост до дворцовите стени.
Делс не се славеше с горещи лета, но дворецът от черен камък и стъклени покриви се сгорещяваше и в слънчеви дни отваряха прозорците. Когато Файър прекосяваше площадите или коридорите, чудовищните птици се вторачваха и пищяха и през техните мрежи. Понякога я преследваха рояци чудовищни насекоми. Това несъмнено не умножаваше и без друго малобройните й доброжелатели в двореца. Всички разпознаваха квадратния белег върху лицето й и го обсъждаха разгорещено. Влезеше ли в някоя стая, шушукането секваше и започваше отново, щом излезеше.
Обеща на краля да обмисли въпроса със затворника, но всъщност не мислеше. Нямаше нужда. Познаваше съзнанието си. Използваше част от силите си да следи къде се намира кралят, за да го отбягва. Още повече й бяха необходими да отблъсква вниманието на хората в двореца. Най-често долавяше любопитство и възторг; понякога враждебност, особено у прислугата. Питаше се дали прислужниците си спомнят по-ясно жестокостта на Кансръл и дали той е бил по-жесток към тях.
От време на време някой тръгваше след нея — мъж или жена, прислужник или благородник — без определена цел. Опитваха се да я заговорят, викаха я. Веднъж сивокоса жена се спусна към нея с думите:
— Милейди Файър, нежна сте като цвете!
Понечи да я прегърне, но Мила протегна ръка и я възпря. Файър — с натежал от болка корем, с изтръпнала, сгорещена кожа — далеч не се чувстваше като нежно цвете. Зачуди се дали да зашлеви жената, или да се отпусне разплакана в обятията й. В същия момент една чудовищна птица задращи по мрежата на прозореца над главите им, жената я погледна и вдигна ръце към нея, запленена от хищника, както преди миг — от Файър.
Някои дами в двореца й завиждаха, задето е завладяла сърцето на краля, който жадуваше от разстояние за нея като буен жребец зад ограда и не криеше поривите си. Срещнеше ли погледите на тези жени с пера от чудовища в косите или с обувки от кожа на чудовищни гущери, Файър свеждаше очи и ги подминаваше. Хранеше се в стаите си. Смущаваха я показните градски маниери в двореца и разбираше, че не би могла да се приспособи, а и така отбягваше краля.
Един ден, докато прекосяваше снежнобелия площад, Файър се натъкна на зрелищна схватка — шепа малки деца срещу дъщерята на принц Гаран, подкрепяна пламенно от кученцето. Файър усети ясно, че дъщерята на Гаран е подстрекателят на юмручната разпра, а от разгорелите се страсти на невръстната войска долови, че вероятно тя самата е в дъното на разногласието. Спрете!, възкликна мислено тя от другия край на площада. Спрете веднага! Всички деца, с изключение на момичето на Гаран замръзнаха, зяпнаха я и след миг се разбягаха с писъци.