Защо се случва така при всяка поява на Бриган, запита се Файър. Защо й се приисква да побегне? Нали вече са приятели и не се страхува от него! Забрани си да помръдне и насочи вниманието си към Блочи, който охотно се остави да го гали по главата.
Бриган остави Хана на земята и клекна пред нея. Улови внимателно брадичката й и завъртя лицето й наляво и надясно, за да огледа насинения й, превързан нос. Прекъсна я тихо.
— Разкажи ми какво стана.
— Но, татко — смени темата тя посред изречението. — Те говореха лоши неща за лейди Файър.
— Кои?
— Селин и Мидан. И другите.
— И какво? Някой те удари по носа?
Хана пристъпи от крак на крак.
— Не.
— Разкажи ми какво стана.
Хана потърка още веднъж подметките си по плочника и подхвана тъжно:
— Аз ударих Селин. Той не беше прав, татко! Някой трябваше да му покаже!
Бриган замълча. Хана се облегна с длани на коленете му и впи очи в земята. Въздъхна драматично иззад гъстата завеса на косата си.
— Погледни ме, Хана.
Момичето го послуша.
— Разумно ли е да удряш Селин, за да му покажеш, че греши?
— Не, татко. Постъпих лошо. Ще ме накажеш ли?
— За известно време ще прекратя уроците ти по ръкопашен бой. Не искам да злоупотребяваш с наученото.
Хана въздъхна отново.
— За колко време?
— Докато се убедя, че разбираш каква е целта ми.
— Ще отмениш ли и уроците по езда?
— Да не би да си прегазила някого?
— Не, разбира се, татко — разкикоти се тихо тя.
— Значи няма да отменя уроците по езда.
— Ще ми позволиш ли да яздя твоите коне?
— Знаеш отговора. Трябва да пораснеш, за да яздиш боен кон.
Хана протегна ръка и потърка с длан острата му брадичка. Непринудената й нежност сепна Файър. Тя отклони очи и се втренчи в Блочи, осеял полата й с копринени косми.
— Колко ще останеш, татко?
— Не знам, скъпа. Скоро ще замина на север.
— И ти си ранен, татко. — Хана огледа превръзката на дясната му ръка. — Ти ли удари пръв?
Бриган се усмихна леко на Файър, но в следващия миг очите му се вледениха, а устните очертаха тънка линия. Студенината му уплаши и обиди Файър. После разумът й надделя и тя разбра какво вижда Бриган — квадратния белег от пръстена на Наш върху бузата й.
Беше преди седмици, обясни му мислено тя. От тогава се владее.
Бриган се изправи и вдигна Хана. Каза й тихо:
— Не ударих пръв. А сега трябва да поговоря с чичо ти. С крал Наш.
— Искам да дойда с теб — настоя Хана и обви ръце около врата му.
— Може да ме придружиш до преддверието, но там ще се разделим.
— Но защо? Искам да дойда!
— Разговорът е личен.
— Но…
— Чу ме, Хана — прекъсна я строго той.
Хана замълча мрачно.
— Мога да ходя сама — заяви обидено след малко.
Бриган я остави на земята. Двамата се изгледаха в настъпилата тишина — по-високият с по-спокойни очи от по-ниския.
— Ще ме поносиш ли, татко — чу се тънък гласец.
По лицето на Бриган отново пробяга усмивка.
— Разбира се. Не си чак толкова голяма.
Бриган прегърна Хана и тръгна отново към другия край на площада, Файър се вслуша в заглъхващата мелодия на Ханиния глас. Блочи седна както винаги, поразмисли и изприпка след господарката си. Осъзнала колко нередно постъпва, Файър се пресегна към съзнанието му и го убеди да остане. Не успя да се сдържи, кученцето й трябваше. Козината му беше мека.
Бриган не беше избръснат, носеше черни дрехи и кални обувки. Светлите му очи изпъкваха върху изнуреното му лице.
Бе започнала да харесва това лице.
И, естествено, разбираше защо тялото й понечва да побегне, когато той се появи. Инстинктът му не грешеше, понеже накрая го очакваше само тъга.
Прииска й се да не бе виждала колко нежно се отнася с детето си.
Файър се отличаваше със забележително умение да не мисли за нещо, ако реши. Особено ако нещото е болезнено и откровено глупаво. Тогава го изблъскваше към най-недостъпните кътчета на съзнанието си. Брат му бе влюбен в нея, а тя бе дъщеря на Кансръл!
Немислимо…
Все по-често обаче обмисляше въпроса какво е мястото й в този дворец. Щом Бриган щеше скоро да отпътува на север, несъмнено щеше да я отведе у дома. А тя не се чувстваше готова да се върне.