— Хана няколко пъти ме пита защо всеки месец чудовищата полудяват по мен и четири-пет дни излизам с повече стражи. Бих искала да й обясня. Моля за разрешение.
Самообладанието му я впечатли — лицето му не трепна, изражението му не се промени. Той погали Смол по врата.
— Хана е на пет години — отбеляза.
Файър не отговори. Чакаше.
Той се почеса колебливо по главата и я погледна с присвити очи.
— Ти как мислиш? Не е ли твърде малка? Не искам да се уплаши.
— Те не я плашат, принце. Настоя да ме пази от тях с лъка си.
— Имах предвид промените в тялото й — поясни тихо Бриган. — Притеснявам се да не се стресне.
— А… — възкликна тихо Файър. — Но в такъв случай аз съм най-подходящият човек да й обясни. Не е чак толкова защитена, та да не успея да доловя, ако се разтревожи. Ще пригодя обяснението спрямо реакцията й.
— Да… — кимна Бриган, все още разколебан. — Но тя е едва на пет…
Колко неузнаваем, колко опасно трогателен изглеждаше командирът в чужди води — смутен мъж, очакващ съвет от нея. Файър сподели открито мнението си.
— Не мисля, че Хана е твърде малка да разбере. Според мен трябва да получи честен отговор, за да не се чувства объркана.
— Защо ли не ме е попитала? Обикновено ме залива с въпроси.
— Навярно се досеща за естеството на въпроса.
— Възможно ли е да е толкова чувствителна?
— Децата са гении — отсече категорично Файър.
— Да — съгласи се Бриган. — Добре, позволявам ти. После ще ми кажеш как го е приела.
Файър обаче вече не го чуваше. Обзе я безпокойство. Няколко пъти днес долавяше необичайно, познато и същевременно чуждо присъствие. Човек, който не би следвало да е тук. Тя сграбчи гривата на Смол и поклати глава. Смол вдигна муцуна от гърдите на Бриган и я погледна.
— Милейди? — попита Бриган. — Какво има?
— Струва ми се… Не, пак изчезна. Няма значение…
Бриган се втренчи учудено в нея. Тя се усмихна и му обясни.
— Понякога възприятието трябва да улегне, за да разбера какво е.
— Аха… — той прокара длан по муцуната на Смол. — Свързано ли е с моето съзнание?
— Шегуваш ли се? — удиви се Файър.
— Защо да се шегувам?
— Мислиш ли, че усещам нещо от твоето съзнание?
— Не усещаш ли?
— Бриган — наклони изненадано глава тя, забравила за миг добрите обноски, — твоят ум е стена без никакви пролуки. Нито веднъж не съм долавяла какво става в главата ти.
— О! Хмм… — той намести кожените ремъци върху рамото си с доста доволно изражение.
— Мислех, че го правиш нарочно — добави Файър.
— Нарочно е. Но ми е трудно да преценя как се справям.
— Справяш се безпогрешно.
— А сега?
Файър го зяпна.
— Какво? Питаш ме дали сега долавям чувствата ти? Не, разбира се.
— А сега?
Усети го като нежна вълна от дълбините на съзнанието му и го попи мълчаливо — първото чувство, което Бриган й даваше, я изпълни с щастие.
— Усещам, че този разговор ти е приятен.
— Интересно — усмихна се той. — Удивително! А можеш ли сега да влезеш в мислите ми?
— Не, естествено. Предаде ми само едно чувство, но това не означава, че мога да нахълтам и да те обсебя.
— Опитай се — подкани я той; гласът му звучеше приятелски, лицето му беше открито, ала Файър се уплаши.
— Не искам.
— Само като експеримент.
Думата я задави от страх.
— Не. Не искам. Не настоявай.
Той се приведе над дъсчената преграда и каза тихо:
— Милейди, прости ми. Притесних те. Обещавам повече да не настоявам.
— Не разбираш… Не бих го направила. Никога.
— Знам. Сигурен съм. Моля те, милейди… Де да можех да си взема думите обратно…
Файър усети, че стиска прекалено силно гривата на Смол. Погали клетия си кон и се пребори със сълзите, напиращи да се излеят. Зарови лице във врата на Смол и вдиша топлата миризма на кожата му.
После се засмя — задъхан смях, напомняш хлипане.
— Всъщност веднъж си помислих как бих влязла в ума ти, ако ме помолиш. За да ти помогна да заспиш.
Той отвори уста да каже нещо. Затвори я. Лицето му се затвори, неразгадаемата маска зае мястото си.