Досега Файър се смяташе за единствената в Делс, способна да променя съзнания.
Осемнайсета глава
През годината, когато Файър започна да внушава на баща си невъзможни преживявания, връзката й с Арчър се обогати, за щастие, с нова радост.
Кансръл не възразяваше да изпитва несъществуващи неща, защото по това време съществуващите го потискаха. Накс, проводникът на всичките му удоволствия, си бе отишъл. Бриган ставаше все по-влиятелен и бе успял да избегне невредим поредното нападение. На Кансръл му доставяше удоволствие през дългите дъждовни дни да усеща слънцето върху кожата си, да вкусва месо от чудовище, което никой не му сервира. Намираше утеха в досега на съзнанието й, след като тя се отказа да превръща пламъците в цветя.
Тялото на Файър обаче страдаше; изгуби апетит, линееше, виеше й се свят, задъхваше се, вратът и раменете й се схващаха, музиката й причиняваше главоболие. Отбягваше да мисли за това, което възнамерява да направи. Беше сигурна, че ако го погледне в очите, ще изгуби самообладание.
Всъщност през тази година не само Арчър й доставяше радост. В един пролетен ден камериерката — млада жена на име Лиди, миловидна, с лешникови очи — влезе в стаята й и я свари на леглото, разтреперана от страх. Лиди харесваше благата си господарка и я съжаляваше. Седна до Файър и я погали по косата, по челото, по врата, по гърба. Добронамереното й докосване бе най-дълбоката и нежна утеха на света. Файър отпусна глава в скута на Лиди, а тя продължи да я гали — подарък, предложен безкористно, и Файър го прие.
След този ден между тях се породи нещо мълчаливо. Съюз. Помагаха си да се обличат и събличат, понякога вчесваха косите си.
Усамотяваха се и си шушукаха като момиченца, открили сродна душа.
Тайните обаче рядко успяваха да останат скрити край Кансръл — чудовищата са досетливи. Кансръл започна да се оплаква от Лиди. Не я харесваше, не му харесваше и че са се сближили. Накрая изгуби търпение и сватоса Лиди в далечно имение отвъд града.
Файър се смая, посърна. Радваше се, разбира се, че Кансръл отпрати Лиди, а не я уби или подмами в леглото си, за да даде урок на дъщеря си. Постъпката му обаче несъмнено бе жестока и егоистична и не я изпълни с милосърдие.
Навярно самотата й след сбогуването с Лидия я подготви за Арчър, макар Лиди и Арчър да бяха съвсем различни.
През пролетта и през лятото, когато тя навърши петнайсет, Арчър разбра какъв безумен план замисля. Разбра защо не се храни и защо страда тялото й. Измъчваше се, полудял от страх за нея. Бореше се с нея; бореше се с Брокър. Умоляваше я да се откаже. Тя клатеше глава отново и отново.
През една августовска нощ, докато двамата спореха шепнешком под дървото пред къщата й, той я целуна, Файър Застина, стъписа се. Ала когато ръцете му се пресегнаха към нея и устните му отново потърсиха нейните, тя разбра, че го иска, че се нуждае от Арчър. Тялото й копнееше да намери успокоение в необуздания му плам. Прегърна го и го поведе към къщата и нагоре по стълбите. Приятелите от детството станаха любовници. Откриха убежище от разногласията, от тревогите и тъгата, които заплашваха да ги погълнат. След като правеше любов с приятеля си, Файър често огладняваше. Арчър я целуваше през смях и я хранеше в леглото й с храна, която донасяше през прозореца.
Кансръл разбра, естествено, но макар нежната й привързаност към Лиди да му се зловидеше, нуждата й от Арчър не предизвика нищо по-силно от шеговито приемане на неизбежното. Беше му безразлично, стига да пие редовно билките.
— Двамата сме достатъчни, Файър — повтаряше й хладно той.
Тя долавяше заплахата в думите му към бебето, което дъщеря му няма да роди. И пиеше билките.
В онези дни Арчър не се държеше ревниво и властно. Това се случи по-късно.
Файър разбираше, че нещата не остават винаги същите. Естественото начало води до естествен или неестествен край. Искаше да види Арчър, дори жадуваше да го види, но знаеше с какви надежди ще дойде той в Кралския град. И не изпитваше желание да му обяснява този край.
Файър започна да описва стрелеца със замъгленото съзнание на всички, които разпитваше — накратко, в края на разпита. Засега безрезултатно.
— Милейди, научи ли нещо за стрелеца? — попита я днес Бриган в спалнята на Гаран.
— Не, принце. Изглежда никой не го познава.
— Е, продължавай да питаш.