— Джод — изсумтя информаторът. — Преди двайсет години бяхме заедно в тъмницата на стария Накс. Джод бе осъден за изнасилване. Не знаех, че е болен. Нищо чудно обаче. В затвора ни тъпчеха един върху друг. Какво ли не ставаше там. Разбираш какво искам да кажа, нали, чудовищна кучко?
— Къде е той сега?
С този мъж не беше нито лесно, нито приятно. При всеки въпрос той се съпротивляваше, губеше битката и се предаваше, засрамен и омерзен.
— От къде да знам? Надявам се да лови чудовищни кучки като теб. Да ги…
Последва описание на насилие, изпълнено с толкова подробности, че Файър усети като наяве цялата му злост. Затворниците, които й говореха така обаче, само каляваха търпението й и по някакъв странен начин я натъжаваха. Струваше й се, че имат право да изричат такива думи — те бяха единствената им защита срещу посегателствата й. Тези мъже, разбира се, я застрашаваха, ако ги освободят. Някои бяха много опасни и тя се принуждаваше да препоръча никога да не ги освобождават, макар после съвестта да не я оставяше на мира. Вярно, на свобода те нямаше да обогатят обществото, но нечовешката им злоба едва ли би се проявила, ако тя не я провокираше.
Днешният затворник бе изпълнен с рядко срещана ненавист. Арчър не издържа, скочи и го халоса с юмрук по лицето.
— Арчър! — извика Файър и махна на тъмничарите да отведат мъжа.
Те го вдигнаха от пода, където лежеше окървавен и замаян. Щом излязоха, Файър изгледа гневно Арчър с присвити устни, твърде ядосана да се довери на думите.
— Съжалявам — извини се мрачно той и разхлаби яката на ризата, си, сякаш го задушава. — Този ме вбеси повече от другите.
— Арчър, не знам…
— Наистина съжалявам. Няма да се повтори.
Файър скръсти ръце и се втренчи гневно в него. Арчър обаче се усмихна. Поклати глава и въздъхна отчаяно.
— Сигурно се държа лошо, за да зърна ядосаното ти лице. Красива си, когато се ядосаш.
— О, Арчър — сряза го тя, — флиртувай с другите жени.
— Непременно, щом настояваш — отвърна той.
Наивната му усмивка я свари неподготвена и тя не успя да възпре своята.
За миг сякаш отново бяха приятели.
Няколко дни по-късно Файър отиде на стрелбището с цигулката. Търсеше Крел. Откри го с Арчър, Хана и краля. И четиримата стреляха по мишени. От всички страни към Хана летяха съвети. Тя изглеждаше съсредоточена, заковала упорито крака в земята, преметнала колчан с миниатюрни стрели през рамо. Стискаше малък лък и не говореше, Файър отдавна го бе забелязала — когато яздеше, упражняваше се с меча, стреляше с лък или учеше нещо друго, което я интересуваше, Хана спираше да бърбори и показваше удивителна способност да се съсредоточава.
— И Бриган се съсредоточаваше така — обясни й Клара. — Тогава Роен си отдъхваше, защото иначе със сигурност кроеше някаква беля. Мисля, че предизвикваше нарочно Накс. Усещаше, че Наш му е любимец.
— Така ли беше наистина? — попита Файър.
— Да, милейди. Наш беше по-красив. А Бриган бе по-добър във всичко останало. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си и това не работеше в негова полза. Е, поне не предизвикваше разпри като Хана.
Да, Хана предизвикваше разпри, но не защото баща й проявяваше благосклонност към другиго. Днес обаче тя не се заяждаше с никого. Щом се пробуди от унеса в лъка и стрелите, колкото да забележи дамата с цигулката, помоли за концерт и го получи.
После Файър тръгна напосоки из стрелбището с Арчър и Наш, следвана чинно от стражите. С двамата мъже се чувстваше странно, сякаш в компанията на огледални образи: влюбени в нея, мрачни и унили, безнадеждни и притихнали, изпълнени с неприязън един към друг. И двамата не се стараеха да прикриват чувствата си от нея — както винаги съзнанието на Наш бе открито, а жестовете на Арчър говореха по-ясно от думите.
Обноските на Наш обаче изглеждаха по-шлифовани, поне сега, а дворецът — по-придирчив към времето му. Понеже Арчър се постара да го изключи от разговора, Наш се сбогува и си отиде.
Файър погледна изпитателно Арчър — висок и строен, стиснал лъка в ръка.
— Отпъди го с твоите истории за детството ни на север — укори го тихо.
— Той те желае, а не те заслужава.
— Колкото ме заслужаваш ти ли?