Файър се замисли сериозно над въпроса. Момчето имаше необикновено съзнание, непознато. Не знаеше с какво да го свърже. Не беше сигурна дори как да напипа границите му. Не ги виждаше. Умът му наистина създаваше особено впечатление. Особено, но не в добрия смисъл.
— Нямам представа — отговори тя. — Колебая се… — След миг добави, без да разбира защо: — Купи жребеца, принце, ако така ще се махнат от тук.
Бриган си тръгна, вероятно да изпълни молбата й. Файър остана сама да си блъска главата що за момче е дошло в двореца. Дясното му око беше сиво, а лявото — червено. Само по себе си това бе достатъчно странно. Косата му беше златиста като узряло жито, кожата светла. Изглеждаше десет-единайсетгодишен. Пикиец ли беше? Седеше с лице към нея. В скута му имаше чудовищна мишка с искряща жълта козина. Той завързваше връв около врата й. Файър усещаше някак си, че мишката не му е домашен любимец.
Момчето дръпна връвта, много силно. Мишката изпружи крака. Спри, помисли гневно Файър, изпращайки посланието си към непонятното присъствие на съзнанието му.
Той веднага разхлаби връвта. Мишката се просна задъхана в скута му. Момчето се усмихна на Файър, стана и дойде при нея.
— Не я боли. Играем си на задушаване. За забавление — обясни той.
Думите му остъргаха слуха й; и не само тях, остъргаха мозъка й като писък на граблива птица. Едва устоя на порива да си запуши ушите. Когато си припомни тембъра на гласа му обаче, той не й се стори нито необичаен, нито неприятен.
Втренчи се в него хладно, за да не забележи объркването й.
— Игра на задушаване? Забавляваш се само ти и това е гнусно забавление.
Той се усмихна отново. Имаше нещо смущаващо в кривата му, червеноока усмивка.
— Гнусно забавление ли е да налагаш волята си?
— Над безпомощно, уплашено същество? Пусни мишката!
— Другите ми повярваха, че не я боли, но ти си по-умна. И ужасно красива. Затова ще изпълня желанието ти.
Той се наведе и разтвори длан. Мишката се завтече като златна лента и изчезна в пролука между корените на близкото дърво.
— Имаш интересни белези по врата. От какво са? — поинтересува се момчето.
— Не е твоя работа — отсече Файър и отвратена от вторачения му поглед, закри белезите си с шала.
— Радвам се, че поговорих с теб — каза той. — Отдавна си го мечтая. Надмина надеждите ми.
Той се обърна и се махна от площада.
Какво неприятно дете!
За пръв път й се случваше да не успее да прецени нечие съзнание. Дори умът на Бриган, в който не съумяваше да влезе, й предоставяше форма и усещане за барикадите си. Замъглените съзнания на стрелеца и стражите изглеждаха необясними и все пак ги долавяше.
Съзнанието на момчето напомняше куп криви огледала, обърнати срещу други криви огледала. Изопачаваше и подвеждаше възприятията и оставаше непознато и неразбираемо. Не можеше да го погледне, не виждаше дори очертанията му.
Размишлява над странното явление дълго след като момчето си отиде. И тези размишления я забавиха да прозре състоянието на децата, с които той бе разговарял. Децата на площада, повярвали на думите му. Съзнанията им бяха празни и обвити в мъгла.
Файър недоумяваше какво представлява мъглата. Но беше сигурна, че е намерила източника й.
Когато осъзна, че не бива да го пуска да си тръгне, слънцето залязваше, жребецът беше купен, а момчето вече бе напуснало двореца.
Двайсета глава
Същата нощ се случи нещо, което отвлече вниманието на всички от въпроса за момчето на Кътър.
Късно вечерта Файър беше в конюшнята, когато усети Арчър да се връща в двореца от града. Не би го усетила толкова силно, защото не го търсеше, но той изгаряше от желание да говори с нея — открит като дете и подпийнал.
Файър тъкмо бе започнала да реше Смол. Жребецът стоеше с блажено затворени очи и лигите му капеха по дъсчената врата на кошарата му. Файър не изгаряше от нетърпение да види Арчър, ако е развълнуван и пиян. Изпрати му послание. Ще говорим, щом изтрезнееш.
Няколко часа по-късно, придружена от редовната си стража от шестима, Файър прекоси лабиринта от своите покои до стаята на Арчър. Спря объркана пред вратата му, защото усети, че нейната Мила — свободна днес — е в спалнята на Арчър.