— Какво?
— Бил е женен три пъти преди теб.
— Какви глупости приказваш?
— Всичките му жени са били красавици. Но когато са достигали тридесет години и са започвали да показват признаци на остаряване, те са загивали при нещастни случаи.
Сиена отвори уста, но явно бе загубила дар слово, защото не каза нищо.
— И преди всеки нещастен случай твоят съпруг се е обръщал към някой известен художник да направи портрет на всяка една от тях: да я има и след смъртта й, да се сдобие с трофей, да направи красотата й вечна. Е, сега е дошъл и твоят ред.
— Не разби… Откъде, за бога, знаеш всичко това?
— Някои неща чух от други художници — излъга Малоун. — А останалото… Нямаме време, за да ти обясня. На третия етаж има една стая. Някъде към средата на коридора.
Разтърсена от чутото, Сиена опита да се съсредоточи.
— Да, в нея Дерек държи бизнесдокументацията си.
— Ходила ли си в тази стая? Виждала ли си документацията?
— Не, тя винаги е заключена. Когато дойдох тук, го попитах какво има вътре и той ми каза това.
— Точно в нея се намират портретите на другите му съпруги.
— Това не може…
— Има само един начин да ти го докажа.
3.
Опитвайки се да потисне страха си, Сиена се качи до последния етаж. С отмалели крака пое по средния коридор и едва не подскочи, когато вратата към спалнята на Дерек се отвори. Но от нея излезе само една от камериерките. След кратко кимване Сиена продължи към своята стая, влезе и остави вратата открехната. В момента, в който стъпките затихнаха нататък по коридора, тя отвори и огледа безлюдния коридор. Веднага се приближи до вратата, за която й бе казал Чейс, и я пробва. Както очакваше, тя бе заключена, но Сиена трябваше да опита шанса, който едва ли би й се удал друг път. Отиде до вратата, от която камериерката току-що бе излязла, мушна се вътре и я затвори зад себе си.
Бе влизала в спалнята на Дерек само веднъж, преди пет години. Потискайки спомените си от онази нощ, тя огледа стаята и видя, че май нищо не се е променило оттогава. Стаята все още бе декорирана с антики от Италианския ренесанс, включително и леглото с балдахин, спускащ се от фино резбованите дървени колони. При вида на леглото тревогата й нарасна. Тя премести погледа си върху вратата вдясно, водеща към стаята, която я интересуваше. Макар че вероятно и тя бе заключена, Сиена с надежда натисна дръжката, но изпита двойно по-голямо разочарование, когато вратата не помръдна. „Трябва да намеря ключа“, каза си тя.
Дерек бе абсолютен педант. Всичко важно трябваше да бъде дублирано, а понякога дори повече от веднъж. Не беше ли логично да се допусне, че би трябвало да има дубликат на ключа, и то скрит на лесно място, за да му бъде винаги подръка?
Усещайки как надеждата й отново се пробужда, тя се извърна да огледа стаята. Право срещу нея, в другия край на спалнята, петстотингодишното бюро от епохата на Медичите й напомни за единственото й посещение в тази стая преди пет години. За да се ожени за нея, Дерек бе изчакал да й свалят превръзките от лицето. Красотата отново да блесне с цялата си сила, бе казал той. Сватбената церемония се бе състояла в една от розовите градини в имението в много тесен кръг — те двамата, свещеник и Потър като свидетел. Бе толкова благодарна, че са я измъкнали от стария й живот, че не изрази никакво съжаление от липсата на по-пищна церемония. После се бяха преместили в столовата, където струнен квартет тихо свиреше валсове. Двамата с Дерек танцуваха. След това разрязаха сватбената торта и раздадоха парчетата на персонала. Сватбеният й подарък бе диамантена огърлица. Спомни си как изведнъж й бе натежала, когато Дерек я поведе към спалнята си.
И точно оттам бе започнала самотата в брачния й живот. Желаейки повече от всичко друго на света да се отдаде на мъжа, за когото се бе омъжила само преди три часа, тя протегна ръце към него и с разочарование видя как желанието му преминава в колебание, после в раздразнение и накрая в гняв. Бе положила всички усилия да го възбуди. А последният й опит го накара да я блъсне на пода.
— Дерек, всичко е наред — бе се опитала да го успокои. — Случват се подобни работи. Това е от вълнение. Трябва ни само малко време.
— Изчезвай оттук!
Тя помисли, че не е чула добре.
— Какво?
— Махай се! В края на коридора има една стая. Твоя е. Там ще спиш.
— Но няма ли да спим…
— По дяволите, казах ти да се махаш!
След това той хвърли робата й по нея, едва изчаквайки я да я облече, преди да я избута в коридора и да тресне вратата след нея. Отишла в стаята си, тя плака, мъчейки се да разбере къде е сбъркала. Бе се опитала да поспи, но бурята в душата й не й даваше покой, не можа да склопи очи и по някое време стана, отиде до неговата стая, отвори вратата и каза: