Върна се обратно вътре, чудейки се къде ли е той. Тя си беше легнала преди час, а Брет беше отишъл в библиотеката с Диего за по едно бренди. Тя въздъхна и реши, че е глупава, защото двамата бяха прекарали целия следобед заедно. И все пак продължаваше да копнее за него, за присъствието и милувките му. Пъхна се в леглото и зачака. Минутите се влачеха и й се приспа. Не разбра кога се е унесла, но когато се събуди, се почуди колко ли е спала и защо Брет не е до нея. Като осъзна това, тя внезапно се събуди напълно, запали лампата и седна.
— Брет?
Стана и видя, че той не е в дневната, нито в стаята за обличане. Откри часовника му — беше два през нощта. Почувства мразовита тръпка. Къде беше тон? Още ли беше с Диего? Сигурно вече бяха пияни. Сторм се поколеба дали да слезе. После реши, че това няма да му хареса. Потръпна. Почувства леко разочарование, че той предпочита да прекарва времето си с братовчед си, вместо да я държи в прегръдките си. Каза си, че не е справедлива. Брет и Диего не се бяха виждали от десет години. Тя знаеше, че не се обичаха, но може би сега, когато бяха по-зрели, можеха да станат приятели. Мисълта я зарадва и тя пак си легна, въпреки че не можа да заспи.
След два часа започна да се чуди дали Брет е препил и дали не е припаднал в библиотеката. Но Диего със сигурност щеше да го качи горе. Но ако и Диего беше припаднал?
Тя нахлузи един по-плътен халат и тихо слезе долу с една свещ. В библиотеката нямаше никого. Къде беше той? Диего сигурно знаеше. Не я интересуваше, че е непредпазливо да ходи в стаята му. Диего, София и родителите им живееха в едно крило на къщата. Тя нарочно се запрокрадва през коридора, както баща й я бе учил. Качи се по стълбите и поспря в дългото антре. То беше осветено от аплици, но в средата му беше пълен мрак. Коя беше стаята на Диего? Тя дори не знаеше. Това беше лудост!
Очевидно двамата мъже бяха спрели да пият. Ами ако бяха тръгнали по курви? В хасиендата имаше безброй млади Жени, някои от тях твърде привлекателни. Знаеше, че е параноична. Направо беше смешна. Отиде до първата врата от редицата и почука. Много тихичко натисна дръжката и отвори.
Сивата утринна светлина вече проникваше през прозорците и Сторм успя да види спящия Емануел. Значи следващата врата беше на Елена. Сторм се отдръпна и затвори безшумно. Прекоси коридора. Първата врата от другата страна беше открехната и това я улесни. Пантите скръцнаха и тя се смрази, почака малко, но никой не помръдна. Отвори вратата достатъчно, за да се промъкне вътре и тогава, без да може да се спре, изкрещя.
В квадратното легло, с лице към нея, София лежеше изтегната в голото си великолепие. Също гол, Брет лежеше по корем с ръка около кръста й, притискайки гърдите й. Главата му бе заровена в рамото й, а един от белите й крака беше пъхнат между неговите.
Сторм стисна очи, поразена, и се замоли когато ги отвори, да види нещо различно. Погледна, и този път притисна ръка към устата си, за да не изкрещи отново, а и защото внезапно безумно й призля. Препъна се назад и се удари в нечие твърдо тяло. Тя изхълца и се обърна, за да избяга. Две здрави ръце я сграбчиха. Тя зарита.
— Пусни ме! — извика диво.
— Cara — каза Диего.
Сторм се отскубна и побягна, препъвайки се по стъпалата, докато накрая падна стремително до самия им край. Лежеше неподвижна на пода. Простена нечовешки като умиращо животно.
— Cara! — извика Диего, хукна надолу и коленичи до нея. — Сторм! Добре ли си?
Тя го погледна и пак изстена, след което припадна. Едва усети как я вдигнаха на ръце. Устните му се притискаха в слепоочията и косите й, ръцете му се плъзгаха по тялото й, той нежно шепнеше нещо на испански. Тя се притисна до него, хълцайки задавено.
Брет я беше предал.
Никога не я беше обичал. Беше се прегръщал със София в градината онзи ден и я беше накарал да не вярва на онова, което бе видяла. Но гледката днес не можеше да я заблуди, нито можеше да се извини. Изпълваше я скръб. Чувстваше се, сякаш някой любим човек беше умрял.
— Толкова съжалявам, сага, че трябваше да научиш по този начин — казваше Диего. Тя осъзна къде се намира и с кого.
— Мразя го — прошепна тя и вдигна очи към лицето му, което изразяваше искрена загриженост.