— Във всички случаи трябва да вземем балната рокля от кралскосиня тафта преди по-следващия петък — обяви Марси. — И всичко към нея.
Мадам Ламот кимна.
— О, oui Мадмоазел ще ходи на годишния бал у семейство Сейнт Клер, non?
— Да — потвърди Марси.
Сторм се ужаси. След пет дни беше на соаре. След две седмици на бал!? Тя не умееше да танцува и проклета да беше, ако го направеше! Щеше да си счупи крака само ако се опиташе да ходи в тези миниатюрни пантофки с високи токове.
— Ще може ли да вземем черешовата коприна в петък сутринта?
— За вас, мадам, разбира се — отвърна мадам Ламот. Марси знаеше, че жената ще вземе двойно за денонощната работа на шивачките си.
Стегнаха Сторм в корсет. Никога, ама никога не бе носила такова нещо.
— Не мога да дишам — изхриптя тя.
— Въпреки, че мадмоазел е висока, кръстът й е тънък — четиридесет и осем сантиметра — каза мадам Ламот.
— Ще припадна — изкрещя Сторм. На челото й изби пот.
— Сторм, дамите носят корсет. Ще свикнеш. Разхлабете връзките, мадам.
Облякоха я в рокля от смарагдовозелена коприна на тънки розови и кремави райета. Погледна надолу и видя гърдите си, златисти като цялото й тяло, защото цял живот беше плувала и се беше пекла на слънце. И мадам Ламот, и Марси бяха изумени от цялостния й бронзов тен, а Марси прояви достатъчно смелост да я попита откъде го има. Сторм й каза истината невинно, забелязвайки шокираните им погледи.
— Твърде дълбоко е — каза момичето с потрес.
— Въобще не е дълбоко — възрази Марси, хвърляйки поглед към стреснатото лице на девойката. Изсумтя, преценявайки балните рокли, които беше поръчала. Синята тафта бе дълбоко изрязана, но момичето щеше да е невероятно красиво в нея, а пък и балът беше след цели две седмици. Нямаше ли това време да й е достатъчно да свикне?
— Може би, мадам, за да накараме Сторм да се чувства по-удобно, да сложим малко кремава дантела към деколтето?
— Прибавиха дантелата, след което провъзгласиха роклята за съвършена. Мадам Ламот излезе веднага след това.
— Красива си, Сторм — каза меко Марси. — Виж — тя я обърна към огледалото.
Сторм се вгледа, едва разпознавайки себе си, докато Марси разпускаше гъстата й, на златисти кичури коса и я привързваше с розова панделка. От огледалото я гледаше високо, съвсем необикновено момиче със златиста кожа, пълни гърди и измъчено изражение. Мразеше корсетите и кринолините, но трябваше да признае, че роклята е красива. След добавянето на дантелата не се чувстваше вече тъй гола.
— Искаш ли да я носиш до дома? — попита придружителката й.
И искаше, и не искаше.
— Ще я съсипя — каза накрая. Марси се разсмя, но не я насили.
Той наведе глава и близна набъбналите й гърди. Тя простена. Усмихвайки се, той завъртя език около настръхналото зърно, пак и пак, докато накрая ръцете й сграбчиха косата му. Брет засмука твърдото връхче с горещата си уста. Тя изскимтя, опитвайки се да избута главата му надолу. Брет зацелува мекото й, леко закръглено коремче, а след това и къдравите кичурчета, покриващи центъра на женствеността й. Тя ахна, когато устните му се спуснаха още по-надолу, а езикът му нежно се плъзна сред розовата, влажна плът. Когато чу стона й, той се надигна и се вряза в тялото й с меки пулсации. Тя простена отново, когато върхът на удоволствието разтърси тялото й.
Миг по-късно той се претърколи встрани. Никога не прекарваше нощта с любовницата си Одри и с изненада установи, че я е прекарал тук, у Патриша Фаули. Но не бе устоял на бележката, която тя му бе пратила. Патриша Фаули беше омъжена за един застаряващ богаташ. Неведнъж беше флиртувала необуздано с него и той отдавна знаеше, че двамата неизбежно ще станат любовници. Съпругът й бе извън града за една седмица. Когато го беше поканила за късна вечеря, той с удоволствие се беше отзовал.
Седна, протягайки високото си, мускулесто тяло. Патриша беше виртуозка в изкуството на любовта, страстна и ненаситна в леглото. Тя му се усмихна. Беше само на двайсет и две години, светлоруса и синеока, а сега, когато можеше да разгледа предизвикателно заобленото й тяло в светлината на утрото, Брет видя, че кожата й е бяла като мляко, но без корсета тялото й е по-натежало, отколкото бе предполагал.
— Добро утро — промърмори той.
— Хм — измърка тя. — Прекрасна сутрин.
Брет лениво стана.
— Не си тръгвай, Брет!
— Опасявам се, че трябва, chere.
— Но зората едва е пукнала.
Той се засмя, нахлузвайки панталона си.
— Не е съвсем така.
Когато седна на леглото, за да обуе лъскавите си черни ботуши, тя притисна меките си, пищни гърди о гърба му.